Каква е връзка между борбите на хората с увреждания и женските права и защо е важно да се борим за каузите не паралелно, а заедно - по тази тема пише Дарина Коконова, която намира пресечна точка между два актуални протеста, ето защо:
Подбуден от постоянните новини за смъртни случаи, на 26-и ноември предстои протест срещу насилието над жени.
Междувременно, едни други „кресливи жени“, майки на деца с увреждания, протестират вече над 22 дни подред.
По целия свят движенията на жените и хората с увреждания се борят за права паралелно, но рядко го правят заедно. В протестите на майките на деца с увреждания виждаме една уникална солидарност, която обхваща много повече дори от тези две каузи.
Техните битки са сходни не защото да имаш увреждане само по себе си има нещо сходно с това да бъдеш жена или майка, а именно защото правят връзката, че се борят срещу една и съща система, която убива „другите“ по сходни начини.
„Биологията не е съдба!“
Още от ХХ век активисти за правата на хора с увреждания и такива за равенство между половете разобличават социалните роли, налагани на хората според физически признаци.
Феминистките отричат, че това, което имаме между краката, решава кой трябва да мие чиниите и кой трябва да пие бира.
Активистите за хора с увреждания пък настояват, че не физическите особености убиват, а системата.
Различни, но равни
Полът и уврежданията са два признака, въз основа на които хората стават обекти на стереотипи, предразсъдъци и унижение, които водят до системна дискриминация.
Жените и хората с увреждания са общо приети като противоположното на нормата „здравия“ мъж - тоест те по дефиниция са по-слаби, пасивни, по-малко интелигентни, по-неспособни, по-зависими и т.н. и т.н. Женските борби не целят и не са длъжни да доказват, че жените са „като“ мъжете, както хората с увреждания не целят и не са длъжни да доказват, че са „нормални“.
И двете движения следват принципа, че не е нужно да сме еднакви, за да имаме равни права и достойнство.
И жените, и хората с увреждания се борят за автономия над собственото си тяло, право на избор и достъп до лечение, включително достойно отношение от страна на медиците, които често гледат на тях като „тела“, а не личности.
Как личното отношение става политическо
Предразсъдъците във всекидневието водят до системна дискриминация и неизбежно се отразяват на образованието, здравеопазването и работните места, достъпни за хората, които засягат. Точно това е идеята на феминистката мантра „личното е политическо“ - че личната сфера и политическата сфера са неразривно свързани. Индивидуалните предразсъдъци се пресъздават и на институционално ниво, както виждаме в лицето на представители на системата като Валери Симеонов.
Колко е важен езикът, с който говорим
Думите не са за подценяване, те определят нашите подсъзнателни нагласи и се отразяват върху културата и обществото ни като цяло. За това е и толкова важно да не допускаме открито насилствен език
помежду ни, както и от трибуните на властта.
Отвъд случая с изказването на Валери Симеонов обаче има и друг проблем. Има нужда от борба за по-включващ и овластяващ език и терминология. Защото много от думите, които сме свикнали да използваме към дадени групи от обществото, са негативни и отчуждаващи. Жените и хората с увреждания в медиите често се представят по деликатно унизителен и/или милозлив начин, представящ ги като безпомощни жертви и пасивни обекти на съдбата...
Заедно можем повече
Знаем, че жените претърпяват насилие по-често, отколкото мъжете. Хората с увреждания са потърпевши повече, отколкото хората без. Жените с увреждания, обаче, претърпяват насилие по-
често от мъжете с увреждания и по-често (според някои данни дори 4 пъти по-често) от жените без увреждания. Те се намират на пресечната точка между две потиснати категории и съответно
изпитват множество видове дискриминация и насилие едновременно. По този повод, Сузан Уендел, активист, теоретик и феминистка с увреждане, казва, че опитът и на двете групи ги кара да възприемат света и живота като „по-свързан и взаимно зависим.“ Именно в това е нашата сила.
Докато четете това, може би усещате, че всички тези неща могат да се отнасят и за много други групи и социални движения. Докато Симеонов оглавяваше Съвета по етнически въпроси например, той си позволи да оприличи майките от ромски произход с „улични кучки“. Но той не беше санкциониран за това и, както можеше да се очаква от такъв човек, унижението не приключи там. Той си позволи да обижда и тях, и майките на деца с увреждания, и българите мигранти и журналисти, и кой ли още не.
Пресечните точки между групите често се пренебрегват поради две главни причини. Първо, защото хората често са настроени едни срещу други и второ, защото смятат, че това ще навреди на каузата им.
Тази повърхностна гледна точка се дължи на йерархичното мислене на което сме обучени от малки, което ни кара да разглеждаме всяко нещо като напълно независимо и да спорим коя от каузите е „по-важната“. Но тази надпревара не води до никъде освен до дъното.
Вместо да се противопоставяме едни на други, какво ли бихме постигнали, ако се противопоставим заедно на тези измислени, сбъркани йерархии и започнем да мислим как бихме могли да си помогнем не сами, а заедно.
Да, #СистематаНиУбива, но #НеСиСама!
Още по темата:
