fbpx
Раждане

Един бронетранспортьор на деветия ден след термин

14 ноември 2016

Елена Василева ще ви разкаже историята на нейното бременеене и раждане, в която този път липсват всякакви подробности за самото раждане, а вместо тях има хора с шушкащи найлонови пликчета и едно бебе Георги, което се родило... без пишка! Приятно четене 😀

Всичко започна преди има-няма 10 години, когато щастливо забременях и прекарах всичките 9 (девет) месеца и 9 (девет) дни в ядене. Ядях много и постоянно. Ядях предимно тесто. Под всякаква форма, но най-много ми харесваше като запечен на скарата сандвич с кашкавал. Това поглъщах в нечовешки количества, в резултат на което качих 37 килограма. Иначе съм слабичка и сега съм си така. Но... майко мила! Бях се превърнала в бронетранспортьор!

Коремът ми беше толкова голям, че беше истинско щастие, ако успеех поне веднъж на ден да си видя краката. От време на време ми се налагаше да отстранявам косми от различни места по тялото си. Това, естествено се случваше по памет. Не виждах нищо от тоя корем. Но пък ми беше добре! Хапвах си щастливо тесто и си бременеех прекрасно.

От време на време други в моето положение ми правеха забележки за килограмите и не съм ли се притеснявала, че и детето може да обича да яде тестени неща и...глупости. Детето обича да яде тестени неща и е най-пръчкавото на света, и се чувства чудесно!

Та, както и да е... дойде време да се ражда това бебе, обаче или датата на термина нещо не беше изчислена както трябва, или просто му се спеше на това същество, и си седеше кротко и спокойно, без никакви изгледи да се роди някога. Само ще отбележа, че очевидно ѝ е било уютно – с толкова тесто все пак ѝ бях осигурила достатъчно пространство да прави каквото си иска. Бронетранспортьорите са големи машини, все пак!

В един момент обаче лекарката ми каза, че ща не ща, трябва да родя и това не бива да се случва по-късно от 9 (девет) дни след датата на предполагаемия термин. И така... настъпи този 9 (девети) ден и аз кротко и спокойно отидох в болницата да раждам. Болка - 0. Разкритие - 0. Настаниха ме в предродилно отделение. И зачаках.

Не чаках много, защото в болниците явно си имат процедури за тия неща. Гледаха ме на видеозон, взимаха ми кръв, мериха ми кръвното... Направи ми впечатление обаче, че докато си лежах и си чаках да родя, всички търсеха един определен персонаж. Това беше циганката Стойка.

Циганката Стойка (както се оказа) беше в болницата за трети път, бременна, и понеже била с високо кръвно и "рискова", непременно трябвало да бъде под наблюдение. Постоянно! Да, ама не! Циганката Стойка беше навсякъде, но не и в леглото за наблюдение. В кафенето. В тоалетната. На терасата, с цигара и кафенце. На улицата с родата. Както и да е. Това беше лирично отклонение.

Най-накрая настъпи вечер. Всичко живо се успокои. Очевидно мойто бебе все още нямаше намерение да се ражда, така че аз се подготвих да си почина от напрегнатия ден. И заспах - но не за дълго. По едно време вратата на стаята се отвори и вътре влезе още един бронетранспортьор. Очевидно и той дошъл да ражда. Аз се позавъртях в леглото и пак се унесох, с цел да изкарам последната си спокойна нощ преди да започна да се будя от бебешки рев. Но не!

От съседното легло се започна едно шумолене от найлонови пликчета! Постоянно! И много! От тези пликчета започна изваждането на...неща. Вилица в найлоново пликче. Лъжица в найлоново пликче. Чаша в найлоново пликче. Пантофи в найлоново пликче. Нощница в найлоново пликче. Шампоан в найлоново пликче. Имаше и още, но няма да ги изреждам, щото пак се нервирам.

Това изваждане на тия неща, от тия найлонови пликчета, трая около половин час. Само ще припомня, че тази стая беше в предродилно отделение и се предполага, че ще стоиш там съвсем кратко време. Все пак трябва да родиш в един момент. В края на краищата, всичко беше извадено от найлоновите пликчета, подредено старателно и най-накрая настъпи дълго чаканата тишина. Успях да задряма отново, но както се оказа - не за дълго.

Другият бронетранспортьор започна да пъшка. Очевидно щеше да ражда. Стана от леглото и започна отново да прибира всичко извадено в безкрайните найлонови пликчета.

Едно по едно! Идеше ми да се гръмна!

После съм заспала. Безпаметно. От изтощение. От тъпите найлонови пликчета. На сутринта беше моя ден. Щях да родя! Най-накрая!

Направиха ми всички процедури, включиха ми системка, за да се отвори все пак тая дупка и ме преместиха в родилна зала. Легнах си и зачаках. Отново. И не знам дали това е нормално, но докато чаках, никой друг не дойде да ражда. В залата имаше дежурни 3 екипа. Това прави приблизително около 10 човека, може и повече (не че съм ги броила). Май им беше скучно. Всички се изредиха да ме гледат. Да ме преглеждат. Да ми опипват корема. Първият, който направи тази грешка, беше опикан мощно.

Бялата престилка придоби мокро-жълтеникав оттенък, а докторът стана с думите "да му е....майката, тъкмо я облякох!!". Побъбрих си с една девойка-стажант по акушерство и гинекология. Приятен разговор се получи.

И след няколко часа в очакване на раждането, най-накрая ме качиха на магарето, където всичките 10 човека ми наредиха да ги слушам и изпълнявам всичко, което ми кажат и всичко щяло да бъде наред. Така и направих, докато в един момент не видях как 10 чифта очи са се опулили срещу мене, всички говореха един през друг "напъвай", "спри да напъваш" и ми стана толкова смешно, че избухнах в истеричен смях и в този момент родих. Най-накрая!

След 9 (девет) месеца и 9 (девет) дни! Това беше най-безумното нещо в живота ми! Но не беше свършило...Както си лежах и чаках (отново) да ми покажат все пак това бебе, дойде една сестра и ме попита как ще се казва. Аз гордо заявих - Георги! Тя се опули и каза: Е, как Георги? Аз неразбиращо я попитах: Нещо против това име конкретно ли имате или...? А тя ми отговори: Ама, не може да е Георги бе, момиче. Георги си няма пишка!

Изпаднах в паника! Как така няма пишка? Това е проблем. Какво ще правим сега? Операции ли, какво? Всички ме гледаха неразбиращо, докато накрая стажантката ми каза, че не може да е Георги, защото е момиче.

Божеееее!!!

През всичките тия 9 (девет) месеца и 9 (девет) дни аз бях напълно уверена и с пълно съзнание отидох да раждам момче. Олекна ми обаче. Най-накрая родих! Ния!

А сега отивам да взема Пръчката от училище и после ще се натъпчем със сандвичи. Запечени, с кашкавал!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross