Марта Блънт е гост в Майко Мила днес, за да ни запознае с някои свои разсъждения около вечния въпрос "Защо да имам деца?". Минавайки през всички последствия от това да си майка на три (крясъци, сополи, липса на усамотение, живот по график, въшки и още много подобни вълшебни НЕЩА), тя все пак знае, че е щастлива поради една проста причина - всичко това се случва по нейно желание (въпреки че една почивка сама на някой плаж също би я направила щастлива). Марта, разбираме те напълно - пожелаваме ти здрави нерви, сили и някоя и друга почивка отвреме-навреме!
Докато си пийвам леденото джинче на английската ми морава и си задоволявам нуждата от дневна доза клюки във Фейсбук, си чатя с приятелка, която настоява да няма деца, но не може да изключи звука на тиктакащия биологичен часовник.
Както си подобава, е разкъсана от много въпроси, намира си всякакви причини Против детегледането, но отвреме-навреме и изкача по някоя ЗА, като например: "Виж ти колко си щастлива! И какви са ти прекрасни децата!”, на което аз за малко не утрепах кучето от преждевременен инфаркт, като си изплюх разхладителната напитка върху него!
Че са прекрасни - прекрасни са. Такива съм ги направила. Щастлива съм. Въпреки че то, щастието, е локумено-разтегливо понятие. Щастлива съм, че всички в този момент са здрави, ако не се брои дете номер 3, което гордо донесе въшки вкъщи.
И ако не се броят вечните футболни травми на дете номер 2, което, бидейки мъжко, е също така и малко по-лигаво. А, и ако не броим невероятния коктейл от хормони, с които се бори дете номер 1 - с което, като стара гей двойка, сме си синхронизирали месечните цикли, та у нас не се трае за седмица всеки месец - писъци, сръдни, бръмчене на летящи метли...
О, да не споменавам вечните болежки на съпруга ми, моята анемия, синузита и тоновете сополи, с които се научих да съжителствам целогодишно откакто си родих деца!
Та, щастлива съм. Но бих била щастлива и ако вместо на зелената си английска морава, с куче в краката, се излежавах на някой тих екзотичен плаж, с малък бял бански, с дългите си почернели крака и перфектния си бюст, и вместо джинче, пиех многоцветен коктейл, а единственото ми движение е да разгонван гларусите отвреме-навреме.
Така че, мани го ти това щастие. Щастие къща не храни. А аз храня една такава голяма.
Затова ѝ отговорих на тази приятелка: ”Ама цената за прекрасните ми деца знаеш ли я?”..., а тя, невинно, само така, както жена, която никога не е ходила на срещи в работата с бяло, оповръщано рамо или избърсан в ръкава детски сопол, ми изчурулика: “Че колко трудно може да е? Какво толкова правиш по цял ден?”.
ХА!
Добре че не ми беше наблизо, че приятелството ни щеше да приключи по един от два възможни начина - или тя би била изпепелена с поглед, или аз бих умряла от задушаване, причинено от истеричен смях...
Събрах си цялото останало спокойствие - аз съм ветеран в това отношение, оцеляла съм след многократни битки с пищящи полу-бебета (даже не са и човеци!), гаврътнах си останалото джинче за кураж, преброих до десет наум и и написах, цитирайки една друга майка: ”ООООО, нищо особено....Само държа три деца живи от сутрин до вечер!”, знаейки много добре, че няма да ме разбере.
И как би могла? Тя никога не е трябвало да си бръсне краката в кухненската мивка, докато готви; нейните прекрасни дълги нокти никога не е трябвало да вадят мъниста, набутани в нос... или ухо; тя все още изглежда секси по размъкната мъжка фанелка и бели гащички, а на мен ми е нужен мъж с тениски XXL; за нея тишината вкъщи е спокойствие и релакс, а аз ЗНАМ,че тишината не означава НИЩО добро в къща с най- малкото три деца: или са изгорили нещо, или се спускат по стълбите в коша за пране, или айПада ми е във ваната, или съзаклятнически са пренесли целия хладилник в креватите си.
Моята приятелка няма съпруг, който, уморен след 10- часов работен ден, се прибира вкъщи и ме намира отново по пижама (може би си мисли, че цял ден я нося?), на вече трета чаша вино, с празен поглед, в който последното нещо, което може да се открие, е сексапилно пламъче.
Нейният живот не е разделен на дни и часове, със стотици скандали, тропане къде с крака, къде по врати, къде по маси; за нея приготвянето на вечеря не е акт на най- висша делегация и шпионаж (как да скрия лука, как да убедя дете номер три, че свинското е пилешко, а дете номер 1, че всички животни, които сме сготвили, са умрели от естествена смърт след многогодишен щастлив и ползотворен живот...).
О, колко много неща не знае моята приятелка!
Та, накрая, след многочасов разговор по темата - тя неразбираща и убедена, че се правя на интересна, аз заключих:
”Мила, децата са като домашните любимци. Всеки има стотици причини да не ги има, но само една единствена да ги. И тази причина е, че ги ИСКАШ”.
Има моменти, в които с удоволствие бих заменила резервните детски гащи в чантата ми с книга или червило, и други моменти, в които бих запратила ютията по най-близкия нищо неподозиращ минувач по улицата. Има моменти, в които ми се плаче и ми се вика: "А аааааааз, за мен някой мислиииии лиииииии, аааааа?"
Но тези моменти минават бързо и не, не бих избрала онова, другото, което имах преди и което уж трябваше да ме прави щастлива.
