fbpx
Животът с деца

Друго детство

17 януари 2018

Получихме този текст тази сутрин и ни стана мъчно, та решихме да ви го споделим. Авторката му - Стефка Комитска, ни писа: "Прясно ми е и съм афектирана, реших, че сега е времето да го напиша, докато емоциите още ме държат. Историята е истинска... отпреди един ден."

В момента очакваме повече информация за тези деца, къде живеят, има ли начин да помогнем с нещо и въобще - някой интересува ли се от тяхното развитие и благополучие дългосрочно.

Ще пишем с допълнение по темата, но дотогава - ето историята на няколко деца, които живеят накуп с всичките си братя, сестри, лели и братовчеди, някъде из България, на студено, без телевизор, ходят със скъсани маратонки, не закусват, но... пият кафе!

P.S. Няколко часа след публикуването на текста Национална асоциация за приемна грижа е изпратила сигнал до Агенцията за социално подпомагане, до Държавна агенция за закрила на детето и до Регионалната дирекция за социално подпомагане с искане да бъде извършена проверка и да бъдат предприети мерки за защита интересите на децата, като молим да бъдем информирани за развитието на случая. Благодарим сърдечно на Alexander Milanov от асоциацията за бързата реакция и се надяваме децата да получат нужното внимание и отношение от институциите.

**********************************

Този разказ е за детството, онова детство зад затворени или в случая - буквално зад отворени врати, счупени прозорци и съборена ограда … на село.

Тя е майка, но не е типичната майка, въпреки че ражда по естествен път, но съвсем не естествено за нас, околните. Тя не гледа децата си с любов, не им купува играчки, нито пък дрехи, за обувки да не говорим. За нея не е проблем децата ѝ да не знаят да четат и пишат, и да ходят по чуждите домове, за да изпросят я дрехи, я малко храна.

Питате се тези деца баща нямат ли - имат, ама не е един. Първите 4-5 деца са от различни мъже, следващите 5-6 са от един – Йоцето.

Йоцето е мъж на около 50 години, разведен, пияница, профукал и малкото, което родителите му са оставили. Та Йоцето намира утеха в прегръдките на Стела и всеки път тази спойка дава резултат - едно малко и нищо неподозиращо къде ще се озове дете.

Понякога законът работи – ето, последното го взеха в приемно семейтво. Е, понякога тя сама решава да го остави, а понякога решава, че може да го гледа и си го прибира в новия си дом, при Йоцето, където я чакат още много малки гърла за хранене!

Преди време се запознах с Ивайло и Николай, онзи ден - и с Мирослав (иначе им дава хубави имена – не са Джони и Джина, да кажеш). Тези деца не са лоши - те са деца, не можем да ги съдим сега (след време не се знае...).

Те свикват, че някой все ще им дава, някой все ще ги съжалява. Днес бяха на гости у нас – поканих ги, а когато събуха скъсаните си, мокри маратонки, се откриха едни боси и кални стъпала. Дадох им по един чифт чорапи, но не бяха особено впечатлени, че краката им ще са обути. Питам ги защо майка им ги пуска голи и боси да ходят навън, а те отговарят „Не сме голи, имаме дрехи, и обувки имаме.“

Замълчах, не исках да задълбавам темата, те са деца и с чисто сърце мислят, че това което имат, е нормално и достатъчно. Свалиха шапките си и отдолу лъснаха едни голи глави - бяха обръснати нула номер. Попитах ги дали не са имали въшки, а те казаха –„Не!“. Не им повярвах.

Поискаха да гледат филм, но те не искат да гледат детски филмчета (пробвах с „Леденото Кралство“ и „Как да си тренираш дракон“), нито пък комедийни сериали. Те гледат турски сериали. И ги гледат по чуждите къщи, защото у тях нямат телевизор.

Попитах ги дали са гладни, те казаха „Не, ние не закусваме!“.

Не им повярвах, че не са гладни - направих им топъл шоколад, дадох им по една вафла и една кифла със сирене – изядоха ги.

Миро поиска кафе... мама му давала да пие. Аз не му дадох.

Попитах ги кога са родени и как са им трите имена, но отговорите им не бяха пълни – те знаеха имената си, но не знаеха кога са родени, преговаряха дати, въртяха едни числа, но не ми отговориха конкретно, а за година дори не споменаха.

Казват, че Ивайло е в 4-ти клас, Николай - в 6-ти, а Мирослав - в 5-ти. Вярвам им.

И тук идва следващото ми заключение или по точно следващото ми разочарование – как изобщо са стигнали дотам, кой ги е пуснал да минат до тези класове без да знаят колко е 1+3? Да, Ники и Миро не знаеха колко е 1+3!

Ивайло знаеше, защото, по неговите думи, е учил малко в града. По мое заключение е бил в интернат или дом.

Те не са деца със специфични образователни потребности, разберете ме правилно, те просто са деца, за които никого не го е грижа. Нито майката, която ги ражда, нито бащата, който ги прави, нито учителите в училище, нито на хората, които уж работят в полза на децата.

Когато влязоха в кухнята, едното дете каза: „Леле, колко е топло тук, не сме свикнали на толкова топло - ние спим на студено.“

Само ако минете покрай къщата им... няма и да си помислите друго!

Влизат в моята стая, обръщат се към мен и ме питат - „Ти тук сама ли спиш? На това голямо легло сама ли спиш?“...

Питам ги колко са общо, но не ми дават конкретен отговор. Чудят се дали да броят и двете деца на голяма си сестра, защото всички живеят заедно...

„Ами с тях май сме 9 или 10, ама това сме малките, големите не ги броим.“

Като слушам, сестра им е тръгнала по пътя на майка си. Казвам им „На сестра ви ѝ стигат две, аз съм с едно и ми е малко трудно!“, а те възмутено ми отговарят:

„Ааа, поне 10 иска тя!“

Питам ги на какво ги е научила майка им – мълчат, гледат се едно друго и вдигат рамене, сякаш не разбират какво ги питам. Питам ги кой е любимият им предмет в училище, Ивайло и Ники отговарят „физическо“, а Мирослав казва „математика“.

Питам Миро какво прави в час по математика, той казва:

„Ами... седя си и нищо не правя.“

Накарах ги да напишат имената си. Иво може (грозно, но без грешки), Ники пише, но ако му казват буква по буква. Миро стига до „Миро“ с казване буква по буква и казва “готово!” – не знае, че „Мирослав“ е с повече от 4 букви или по-скоро не може да го проумее, защото всички му викат само Миро.

Попитах ги какви искат да станат, като пораснат, а те казаха, че искат да се научат да карат кола.

Иво обяснява ентусиазирано как баща му, който, впрочем, по закон не им е баща (не ги е припознал, сигурно за да взима майка им повече пари от държавата - това го разбрах, когато си казаха трите имена), та Иво много гордо заявяваше как баща му ще купи кучета каракачанки да пазят къщата.

Аз им казвам, че по-добре баща им да оправи оградата и няма да има нужда от кучета, а той ми отговаря „Защо ни е ограда, като ще имаме кучета!“

И така... децата живеят с радоста, че ще имат кучета каракачанки, вместо ограда, че в час по математика нищо не се прави, мама не е човек, от когото могат да научат нещо, кака трябва да има поне десет деца и това, че все са със късани дрехи, не е проблем - все пак са дрехи.

Стела и Йоцето ще продължат да се отдават на страстите и това ще дава плод, докато Стела не влезе в климактериум. Децата са деца, но детство ли е изобщо щом няма детски игри, детски филмчета, детски дрехи и обувки, сандвич за закуска и целувка за лека нощ?

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross