И аз съм човек

Страхът идва, когато си губил и има какво да губиш

26 юли 2018

"Когато си губил, когато има какво да губиш, страхът лесно се превръща в твой пътеводител." Това ни казва днес Ина Тонева по повод някои коментари под текста ѝ Краят на кърменето – кога е най-безболезнен за бебето и за нас, който публикувахме преди няколко седмици. В него Ина по свой личен начин повдигна темата за кърменето – най-безценната грижа за бебето, най-специалната ни връзка с него. Заради страховете, колебанията и вината, които много жени изпитват, когато в тях започне да се прокрадва решението, че кърменето трябва да спре, Ина изглежда е оставила впечатление у някои читателки, че… драматизира за спорта. Днес публикуваме продължението на нейната история – или по-скоро началото на тази история, отговаряща на коментара „Нещо не разбрах драматизма на статията“…

Знаете ли какъв е най-големият проблем на майчинството? Като че ли заличава съществуването на човека, който не е имал деца. Но, познайте? Имало ни е и преди това.

Като дете мечтаех да имам три деца. Когато се запознах със съпруга ми, цялото ми
същество беше съсредоточено върху реализирането на това. Винаги съм бързала.
препускам напред-назад, понякога без посока. Но посоката беше зададена. И в един зимен предколеден ден се оказа, че посоката е ужасяваща. Сестра ми е болна. От раз. Без шанс. Без милост. 6 месеца…

Забравих за децата, забравих за сватбата, исках само да се оправи. Изкара година и
един месец - беше боец. Не успя да създаде свои деца, не успя да реализира мечтите
си, просто всичко ѝ беше отнето.

Казвам това във връзка с коментарите под текста ми, озаглавен "Краят на кърменето – кога е най-безболезнен за бебето и за нас". Коментарите, според които нещо е написано с „драматизъм“, защото „той продавал“.

Скъпи позитивни хора, не ви разбирам. Или сте глупави, или сте лъжци, но от тези най-заблудените, които извъртат глава от факта, че светът е пълен с болка...

Тъй като все пак до известна степен вярвам в теорията, че човек е програмиран, знаех, че трябва да продължа напред и да изпълня плана си. Забременях, родих, но не както се очакваше. Извадиха го по спешност, беше се оплел.

Беше съвършен, а аз нямах идея какво да правя с него. Умирах от страх, защото вече бях губила. Изгубих сестра си, за дете дори не искам да си представям.

Бях ужасена още в болницата. Тичах постоянно при неонатоложките сестри да ги
питам дали е нормално, защо трепери, защо киха… Тук отново драматизъм има, но на
25 години ми взеха розовите очила.

Прибрах се в къщи с този страх, с този товар: Аз съм Атлас за детето ми, то зависи само от мен. Ами ако сгреша? Извинете, не искам да плаша бъдещите майки, искам да споделя опит.

Една вечер, ТОЙ беше на 36 дни, започна истеричен рев. Колики казват хората, но не
спря. Не ядеше, отпадна за няколко часа, а аз бях притихнала, бях съкрушена, умирах от страх. Нещо определено не беше наред. Оказа се херния. Операцията беше по спешност. Благодаря на доктор Георгиев от "Пирогов".

Страховете ми само се умножиха. Ден след ден аз се страхувах от всичко, от всеки. На детската площадка ходехме само ако няма други деца. Това продължи дълго.

След разказа ми за кърменето предположихте, че съм от онези майки, които, за да не реве детето, след гърда, получава бонбонче. Уважаеми, моето дете опита бонбон на 4 години. Не, не съм фанатичка на тема здравословно хранене. Постъпвам така от… Да, познахте: от страх.

Следродилната депресия при мен беше страх. Събуждах се нощем от страх… Когато си губил, когато имаш какво да губиш, страхът лесно може да се превърне в твой пътеводител.

За да осъществя призванието си на майка, бях потиснала своя траур. Най-добре е да
действам, да не мисля много-много. Забременях отново. Според близките ми беше задължително, за да мога да разделя цялата тази концентрация върху двама.

Второто раждане беше успешно. Роди се още един ТОЙ. Още един съвършен. Още от самото начало виждах, че той е борбен и аз станах малко по-смела. И се радвах на майчинството, но пак със страх.

Атлас носил един свят на раменете си, а аз се оказах с два. Страхувах се от болести, не давах на големия да доближава малкия, знаете как е.

В един момент разбрах, че не съм добре. Отключих автоимунно заболяване, ревях, не спях, слабеех, пълнеех… Искаха да спра кърменето и да започна терапия, отказах. В един момент спрях. Не можеше повече така.

Потърсих помощ, психологическа. Трябваше ми време да осъзная, че няма да получа
решение, а варианти. На първите няколко наши срещи ревях. Разказвах и ревях.
Разказвах всичко, което съм потискала през тези години, в името на това да съм майка.

Оказа се, че съм просто човек. Наричат я следродилна депресия, все едно ние се
раждаме с нашите деца. Депресията ме беше връхлетяла с пълна сила, но не съм
сигурна, че беше свързана с раждането. По-скоро беше свързана с мен, с миналото ми,
със срещите ми, с разделите ми. Защото ние сме съществували и преди децата си, имаме история…

Благодаря на хората, които ме подкрепят. А на вас, скъпи, недраматизиращи хора, с малко завист в сърцето ви пожелавам да останете такива. Това би било една утеха за нас, останалите, че има възможност да бъдем други.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
made by cog + weband
cross