fbpx
И аз съм човек

Добри родители, лоши родители: присъдата на Фейсбук

16 декември 2020

Скоро изминаха девет месеца от въвеждането на първия локдаун в България. Представяте ли си? Дето се вика - избременяхме вкупом една пандемия с всичките ѝ идиотски проявления: изпадахме в крайни настроения, лекари ни се караха, че трябва да си седим вкъщи, беше ни лошо, страхувахме се, после бяхме в еуфория и се държахме сякаш няма вирус, а в последните два месеца стана толкова тежко, че вече всички искаме това нещо да приключи.

В тези девет месеца бяха заченати и много теми в един обществен разговор, който се води най-вече във Фейсбук, защото…. ами къде другаде да го водим?

Все пак там човек едновременно може да практикува здравословна дистанция, но и да стига до огромен брой хора, на които да налага мнението си посредством главни букви, излишък от запетайки и удивителни знаци. Представете си само, ако трябваше да гоним хората по улиците и да обясняваме на всеки персонално, че вирусът е измислен от Бил Гейтс, който е рептил.

Сега ще кажете – ама във Фейсбук има и много по-сериозни неща. И ще сте прави – има. Там протичат много по-дълбоки процеси, някои от които са си почти съдебни – през пролетта например се пускаха снимки на хора, които ходят по улиците, и бяха наричани байганьовци, атакуват се експерти, с лека ръка се дискутират медицински, образователни и всякакви други въпроси, а в свободното време се обсъждат по-елементарни въпроси от битов характер, например –

обичат ли си децата хората, които нямат против те да посещават детска градина или да посещават друго място, позволяващо общуване с връстници?

Ако сте внимавали в дискусиите в последните месеци, значи сте чули, че родителите, които искат децата им да посещават детска градина, абе… бе това не са родители, бе! Отдалече се вижда, че те имат проблем да си стоят с децата вкъщи, защото…

и тук следват генерализации за начина на възпитание, семейната динамика и други (индивидуални) фактори, които не са в обхвата на познание на коментиращите, но тези фактори нямат особено значение, тъй като присъдата така или иначе вече е обявена.

Възмутени граждани недоумяват защо не могат ВСИЧКИ хора да си седят вкъщи със семействата? И каква е тази майка, бе – то не е майка, а лигла!! Какво ще им стане на децата, ако се затворят за няколко месеца? Толкова ли са ни противни те, че искаме да ги запратим на детска градина?

Знаете ли, аз разбирам, че хипотезата как седим на топло вкъщи, нижем ошав на сурвачка и учим детето да събира и изважда ябълки, докато лежерно потракваме имейл на лаптопа и питаме закачливо партньора си каква вечеря предпочита - пица или агнешки котлети, е много атрактивна, но де факто нещата в много случаи не стоят така.

Всъщност не знаем как стоят тия неща никъде другаде освен у нас си (и у майкини).

Не знаем какво им е в къщата, главата и живота на другите хора. Не знаем какви са им децата и от какво имат нужда и те, и родителите им.

За някои да си седят вкъщи и да лежат на дивана осем месеца може и да е най-хубавото нещо, което им се е случвало в живота. За други това е изпитание и, Бога ми, не знам защо да можеш да се барикадираш вкъщи с децата с месеци се тиражира като някаква незаменима добродетел.

Има хора например, които си обичат работата, и забележете - това не означава, че не си обичат децата. То е като с кучетата и децата - някои имат и от двете. Знам, че идеята е много авангардна, но нека се напънем да я допуснем - така или иначе сега имаме много време вкъщи, да отделим няколко минути всяка вечер, за да я обмислим.

Родителите нямаме проблем с това децата да стоят вкъщи. Децата ни имат проблем с това, че не излизат и не се виждат с приятели - или поне моето и още няколко като него имат такъв проблем. А когато детето ми има проблем, той се превръща и в мой проблем.

И не ми обяснявайте как мога да го обучавам вкъщи и да му създавам неповторими забавления с шарен боб, вълнен конец и първи стъпки в чайната церемония, защото, ако го попитам дали иска да иде да тича и играе с още три деца или предпочита да пощи ориз по метода Монтесори, седнал на трикрако столче в меки цветове, може да опитате от три пъти да познаете какво ще ми отговори.

Една чудесна терапевтка ми казваше - "всички родители си увреждаме децата" и това донякъде успокоява, когато си потънал в чувство за вина от поредния си нелеп родителски ход. Мисля че направихме достатъчно за (и на) децата на предния локдаун, когато те бяха истински затворени в продължение на 2 месеца. Когато не можеше да се ходи в парка, да се седне на пейка, когато възмутените граждани снимаха другите граждани, които ходеха по права линия по тротоара, и пускаха снимките им във Фейсбук, за да ги оплюваме на воля, и когато отвсякъде се лееха простотии за трупове в чували по улиците, и как детските площадки щели да се напълнят с мъртви.

Честно казано, не искам да отглеждам някакъв социален идиот, който от петгодишен ще се пръска с дезинфектант и няма да се вижда с деца по половин година. И ако имам възможност да избегна това, ще го направя.

А докато го правя, не спирам да си слагам маската, където това е необходимо, не ходя да се редя на опашки в магазини за играчки, не посещавам партита с пароли, а хората масово ги избягвам още отпреди пандемията, защото повечето не ги харесвам.

P. S. Имам и една идея за големите магазини, които се оказват неустоимо изкушение за тълпите от хора. Ако те бъдат опасани с електрически пастир - като тези, с които по селата управляват говедата в егрека, ще се избегнат опасните струпвания, а ние ще имаме възможност на спокойствие да обсъдим дали децата трябва да излизат или не трябва да излизат.

P. P. S. В тоя ред на мисли – ще си пуснете ли децата на градина от 4 януари?


Красимира Хаджииванова

Съосновател и редакционен директор на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross