fbpx
Новини

“Дискриминацията не ти отива” – ето ги победителите в конкурса за есе по темата

23 ноември 2020

Преди време ви разказахме за конкурса за есе на тема “Дискриминацията не ти отива!”, организиран от Национална мрежа за децата съвместно с младежка мрежа “Мегафон” и УНИЦЕФ България. 

И този път се доказа, че децата са много по̀ в час от голяма част от нас, възрастните, и не е лошо да им даваме повече възможност да изразяват свободно и смело мнението си. 

А ето каква е равносметката: почти 130 деца от цяла България на възраст между 10 и 18 години се включиха в конкурса.

На журито трябва да е било доста трудно, тъй като, както казват инициаторите на конкурса, всички деца, пратили есета, се вълнуват от темата и имат уникален подход към поднасянето ѝ. 

Кой избра тримата победители?

Мария Касимова-Моасе – писател и автор в различни издания, Мира

Баджева – телевизионен водещ, журналист и издател, Иван Радев – журналист, член на АЕЖ, Цвета Брестничка – детски писател и програмен координатор „Образование“ в Асоциация „Родители“, Белла Динкова, координатор “Детско и младежко участие” в Национална мрежа за децата.

Техният избор се спира на:

1-во място – Божидара Бойчева, 16 г.

2-ро място – Принцеса Иванова, 18 г.

3-то място – Анелия Чернева, 11 клас

Поздравления за момичетата! 

А за да видите, че съвсем не сме празнословни като казваме, че децата са се справили чудесно с тази трудна тема, тук публикуваме и трите отличени есета. 


Огледален свят
от Божидара Бойчева

Научих се да търся себе си, оглеждайки се. В огледалния свят, в който живеем, за да познаеш и откриеш себе си, трябва да се огледаш в другите. Ето, поглеждам се в огледалото, намествам немирните кичури, и виждам момичето с луничките. Усмихва ми се някак смутено, придърпва плитката, плъзнала по раменете като житен клас, събрал слънце и злато в стъблото си. 

Тя се определя като мюсюлманка, а обществото я слага в графа „Етнос“. Някой ден това срамежливо момиче ще стане лекар. Ще лекува хората в нейното село, в което от години няма такъв, и затова ненавреме си отиде дядо ѝ. Луничките ѝ трепват, чертаят карта по лицето ѝ, сливат се и играят на слънчеви зайчета със светлината.

Търся се във всички огледала по пътя. Тъмна кожа – черно димящо кафе. Коси – пламтящ хвойнов храст. Красив е. За много хора е чернилката, чието място е при маймуните в Африка, но той не им се сърди. Подминава с усмивка, по-бяла от мляко, и мечтае за времето, когато ще стане научен откривател. Знае, че човек може да бъде какъвто поиска, без неговия цвят и “Расова принадлежност“ да имат значение. Защото принадлежи единствено на себе си.

В напукано от болка огледало ме гледа момчето в инвалидна количка. В очите му се чете – „Хора, аз не се нуждая от съжаление“. Боли го от закачената с кламер към него табелка „инвалид“. Това, че краката му отказват да ходят, автоматично го изпраща в графа „Инвалиди“, но той отказва да се определя като такъв. Има мечти и вярва, че за да ги сбъдне, се нуждае само от разбиране. Боли го от многото отрицание, което понася, но знае, че за да го превъзмогне, трябва да се научи и той да приема другите така, както очаква да бъде приеман. Един двустранен процес на взаимност, разбиране и толерантност.

В огледалото в ъгъла стои свит онзи самотник, който вечно страни от хората. Винаги сам на последната пейка, последния ред в киното, последния чин, почти невидим, гледащ все надолу. Записан прилежно в графа „Аутсайдер. Интроверт". Никой никога не го е питал – „Хей, човече, как я караш?“ Но ако все пак го попитат, може би ще сподели, че е такъв, откакто баща му си отива от този свят, а той остава да се грижи за болната си майка, братя и сестри. Иска да построи наново света си, но не знае как, нуждае се от подкрепа.

Ето го и момичето с богатия баща, скъпи коли, дрехи, живеещо в розов свят, поставено моментално в графа „Кифла“. Каква хубава дума. Веднъж лепната на челото, свети в неоново. И кой да предположи, че тя често плаче тайно. Пише стихове, обожава да чете, има нужда да споделя, но няма с кого. Мечтае да стане писател на детски приказки, които винаги, ама винаги, завършват щастливо.

Толкова много лица и съдби. А исках само да пооправя косите си. Виждам се. Отива ми новата фиба. Но пък как ми отива да си отивам! От онези, които нараняват и разделят. От онези, които се опитват да ме напъхат в тясно пространство. 

Не искам да бъда балеринка, затворена насила в кутия. Щрак!Хлопват капака отгоре ми и ме оставят свита на кравайче в тъмното, за да чакам нечие благоволение и позволение да танцувам. Не искам да затварят танца ми в мрак, защото той е свобода, промяна, живот и светлина. 

Отива ми да си отивам от тези, които ме слагат в релси. Завъртат ключето на влакчето и го пускат го по коловоза да се носи от инерцията. Които ми залепят етикети. Категоризират ме като грозна, болна, глупава. Вписват ме в графи – ром, мюсюлманин, християнин, осиновен, гей. Които делят света на мъже и жени, черни и бели, силни и слаби, богати и бедни. Сочат ме с пръст, сочат ми път, начертан от някой друг. Без да ме питат дали това е моят път. Само мой, по който да се спъвам в моите камъни, да засаждам моите цветя, да следвам моята цел. 

Отива ми да казвам „Не“, да отстоявам това, което съм, без значение как ме определят, в коя колонка ме вписват и в каква рамка рамкират.

Всъщност във всички тези огледала оглеждам себе си. Взирайки се в другите, мога да се намеря и позная. Не искам да се деля на цветове, на мъж, жена, етнос, религия, партия. Не чувствам необходимост да анализирам тази до болка изтъркана дума “дискриминация“. Тя не ми пасва в речника и никак не ми отива. Не е моята дума, не я харесвам, защото сама по себе си подтиква към разделение и отрицание. 

Не знам какво постигат тези, които непрестанно я прокламират и втълпяват като един от най-сериозните проблеми в човечеството.

– Всички сме равни, Бог ни е създал еднакви. Човеци сме – казва мама.

– Не знам какво е това, чедо. По мое време си живеехме задружно, не се деляхме. Тогава нямаше такива модерни работи – баба е лаконична по въпроса за дискриминацията.

Вярвам им. Колко е простичко - човеци сме. Поотделно и заедно. Живеем поотделно в собствените ни малки светове, и заедно в големия огледален свят. Всички с личните ни малки радости и големи болки. Зад всяко огледало – една съдба. И очи – сини, черни, дръпнати, слепи – разказващи история. Или приказка.

Толкова ни отива да бъдем човеци. Човеците са красиви. Слагането в рамки и разделението загрозяват, лепенето на етикети също. Има една формула – приемане плюс разбиране. Но за да бъде действаща, трябва да я приложим най-напред върху себе си. Научим ли се да разбираме себе си, ще можем да разбираме и другите.

А „другите“,които се самоопределят като различни, трябва да спрат да го правят. Тогава и светът вероятно ще спре да ги поставя в категории. Отричайки дискриминацията, ще я изолираме в ъгъла, и тя ще бъде принудена да

си отиде. Всички ще бъдем просто човеци, с равни човешки права. Въпреки че сме

обременени от наслагвани през вековете скрупули, норми, спуснати бариери и заличаване на индивидуализма. Въпреки че така сме обучени, както изпяха в „South Pacific“. 

„Трябва да си обучен, да мразиш и да се страхуваш,
трябва да си старателно обучен, трябва да си научен да се страхуваш –от хора със странна форма на очите, и хора, чиято кожа е с цвят различен.
Трябва да си обучен, преди да стане твърде късно, преди да станеш на шест, или на седем“.

Светът се променя. Остарелите системи спират да работят. Стереотипите се чупят, сетивата се отварят, ценностите се пренареждат. Вътрешните ни коридори се разширяват, стават просторни и светли. И все някой ден ще осъзнаем колко е лесно без рамки и графи. И как омразата и разделението не ни отиват. 

Ще продължа да се оглеждам с любопитство и вдъхновение, като Алиса в огледалния свят. Ще се търся и намирам в нечии лица. Как само ни отива добротата! Като новата ми фиба. Ще продължа да търся светлината в очи, в прегръдка, протегната ръка, усмивка. Ще я прочитам в стих, ще я чувам в мелодия. Младостта ни отива. И старостта. Най-много любовта и свободата.


Дискриминацията не ти отива
от Принцеса Иванова

В едно спокойно селце край Дунава, далеч от градския шум и задръжки, се родили

две близначета - братче и сестриче. Те били дългоочаквани от родителите си, затова кръстили едното - Принцеса, а нейното братче - Генади, на своя дядо. И както всички казват: "Всяко момиче мечтае да бъде принцеса”.

Е, той сбъднал нейната мечта, още преди самата тя да подозира и заедно с брат ѝ

растяли в една топла и уютна семейна среда. Детството на близнаците не било по-различно от това на останалите деца, освен това, че щом се прибирали от училище, започвали да подготвят своите уроци и да се изпитват един друг по материала, преподаден в клас. 

През почивните дни, а и не само, те всеки следобед чели приказки на баща си, който ги слушал с интерес. Децата живеели спокойно в защитената среда на своето село, учели се и се развивали и срещали подкрепа от семейството и преподавателите си. Те винаги постигали отличен успех и някои медии започнали да правят репортажи в училището им, което се намирало в селцето с преобладаващо ромско население. 

Но Долни Цибър не се откроявал само с това - то е селото с най-висок процент на завършили висше образование. Това впечатлило сценаристите на филма “Ромският Кеймбридж”, който снимали в продължение на една година в тяхното населено място и дошли при двамата вече пораснали близнаци, с молбата да бъдат едни от главните герои в техния филм, който целял да съпостави тях и желанието им за знание с останалите от тази малцинствена група.

Филмът неслучайно е с прозвището “Ромския Кеймбридж”, тъй като Северозападна България е най-бедният район в цяла Европа. Но точно там, на брега на река Дунав, 90% от жителите в село Долни Цибър са роми със сериозен, истински стремеж към образование.

Обаче документалния филм, посветен на желанието на всички от селото да се образоват, не носи само положителни реакции. Въпреки множеството награди и признания от прожекции в страни като Англия, Франция, Великобритания и Нидерландия, отношението към филма на родна земя е противоречиво, а на прожекции някои от българските граждани се обръщат към режисьора с въпросите: “Защо ни показваш изключението? Всички знаем, че те крадат. Какво ни разказваш за някакви ученолюбиви ромчета?” ...

И много други изказвания от типа: "Те се издържат на наш гръб”; “по-привилегеровани са от останалите ученици”; “и какво сега, трябва да им се възхищаваме ли?”. “Тези са единични случаи, повечето знаят единствено да крадат, да лъжат и да правят деца.” “Единствено циганин би си кръстил детето Принцеса, откъде го взе това име, от някой анимационен филм? Че за каква се мисли!”

Това беше първият ми сблъсък с дискриминацията. Разказах Ви всичко това, за да Ви покажа как много хора не съзнават с каква “дреха” се обличат. Дрехата на яростта, на омразата и на разделението. Предубежданията спрямо по-различните от нас ни карат да се превръщаме в злодеи, а това определено не ни отива. 

Разделението не ни отива. Това бе причината да чуете историята на моето детство. Защото само чрез личния досег, читателят би усетил по-добре емоциите и страданията на един човек - като се постави на негово място. За едно момиче на крехка възраст с очи, пълни с мечти и по детски наивни, е много трудно да види как в коментарите на дадена известна медия я наругават. Както нея, така и нейното семейство, приятели, етнос, близки...

Много често чувам израза: “Ти си изключение, ти не си като другите”, само защото съм от ромски произход и открито го заявявам. Но кои са “другите”?! Жалко е не само това, че мислят всички от нашия етнос за крадливи и неграмотни, но и че чрез израза, който отправят към теб, смятат, че ти правят комплимент.

Една птичка пролет не правела, казват. Но какъв би бил света без птици?! Не сме ли точно ние тези, които носим промяната?! Не сме ли ние тези, които сме родени да летим? Нека да не бъдем безучастни наблюдатели на случващото се.

Нека не позволяваме сегрегацията да взема превес. Винаги съм се старала да докажа не на света, а първо на себе си, че аз мога. Дори и да са ме подценявали, аз имам способността да променя нещата. Затова винаги съм влагала сърце в това, което правя.

Така е и с писането. Все повече попадам на публикации, определящи ромската общност с названия като “мръсни”, “крадливи”, “нагли”, “отрепки”. Медийното влияние оказва огромен ефект върху вижданията на всички и техните нагласи спрямо малцинството.

Това е една от причините да се занимавам с журналистика, откакто се помня.

Именно дискриминацията ме е мотивирала да пиша статии, свързани с младежи, които са от тази малцинствена група, развиват се и оборват стереотипите чрез образование.

Много от децата нямат равен старт в сравнение с останалите ученици. Те биват записани в сегрегирани училища, тъй като не биха се чувствали приети от останалите, или родителите им изпитват страх да не бъдат поругавани и по някакъв начин да изпитват дискомфорт в училище.

Но не съществува разделение само поради етническа дискриминация. Съществува расизъм, свързан с пола, с националността, вероизповеданието, неравностойното положение и много други. Алтруизмът е отчаяно нужен на всички. На всички, които имат морални принципи. На всички, целящи положителната промяна и приемащи различията си за уникални.

Защото всеки би искал да се облече красиво, да радва очите на околните и своите собствени с дрехите на благородството. Тогава защо ги цапаме с думи и действия, каращи ни да бъдем нетолерантни, агресивни, сами? Защо не приемем, че всички хора сме равни и различията са това, което би трябвало да ни обедини? Егоизмът не ни отива, затова продължавам с въпросите.

Защо според Вас съществува разделението? Моят отговор е един - страх. Страх да не си на мястото на другия. Да не изпаднеш в ситуацията на по-слабия и да не бъдеш нападнат - затова нападаш ти.

Страхът те кара да вършиш неща, които са приемливи за останалите, но не и за теб самия. За тези, които вземат надмощие... Но това е неправилно, защото допускаме обществото да “рови” в съзнанието ни, като бъдем контролирани.

Първата стъпка към приемствеността е да приемем първо различията си - собствените и тези на другите. Да се опознаем. Да се обикнем. Да си позволим да сме щастливи - без прегради, без оковите на обществото и тези на собствения си мироглед. Ето това наричам аз цялост. И да, тя определено ни отива!


Дискриминацията не ти отива
Анелия Чернева

Дискриминацията не ти отива. Нито на мен, нито на теб, нито на когото и да било...

Дискриминацията (от лат. discriminatio – „правене на разлика“) се корени в погрешното схващане, че някой е по-съвършен от другите предвид своята класа, раса, етнос, религиозна принадлежност, сексуална ориентация и пр.

Това явление е ужасно, винаги, във всичките му форми и проявления: кръстоносци, чалмоносци, хитлерофашисти, хомофоби, света инквизиция, ку-клукс-клан, апартейд, антисемитизъм.....дълги и срамни страници в човешката история със зловещи статистики и ужасяващи черни легенди.

Дискриминацията поражда непоносимост, нетърпимост, ненавист, насилие... Затова е страшна.

По своя трънлив еволюционен път човечеството се отърсва от много недъзи и я заклеймява.Тя е осъдена като несъвместим анахронизъм в Хартата за правата на човека, в Международни конвенции, във всички юридически актове на отделните страни.

Живеем в свободен свят и трябва да отстояваме извоюваното право, защото и днес понякога различните са сочени с пръст или изолирани от обществото. А всеки човек е уникална Вселена.

Нека да се замислим.

Ти не си твоята възраст, нито размера на дрехите си.
Ти не си теглото си, нито цвета на кожата си.
Не си ръстът или косата си.

Ти си всяка книга, която си прочел.
И всички думи, които си изрекъл.
Ти си всяка широка усмивка и всяка изплакана сълза.
Ти си песните, които пееш толкова силно само когато знаеш, че си сам.

Ти си местата, на които си бил, и онова от тях, което наричаш свой дом. Ти си нещата, в които вярваш. И хората, които обичаш.
Ти си снимките, пълни със спомени. И бъдещето, за което мечтаеш.

Направен си от толкова красота. Ти, аз, ние..., понеже „Аз сме е по-важно от аз съм.” (Георги Господинов). Само заедно можем да продължим и да бъдем щастливи.

Никой не избира кога, къде и какъв да се роди. Никой не избира съдбата си. Затова – преди да съдиш някого, обуй неговите обувки и измини неговия път. Тогава знам, че няма да го съдиш.

Има нещо, което можем да изберем сами – да бъдем хора.

И аз избирам да бъда ЧОВЕК.

А ти?

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross