fbpx
И аз съм човек

Детето ми се тръшка и аз не съм виновна за това

26 юни 2017

Миналата седмица един наглед безобиден пост разбуни обществените духове – сигурно всички се сещате за него. В него клетата, разсеяна Елисавета публично благодари на една добра непозната жена, платила шоколадовите бонбони на двегодишното дете на нашата приятелка, която се озовала на касата без портфейл.

Постът (може да го видите тук) предизвика всякакви реакции – от благодарности и адмирации към извънредно щедрия жест на жената до критики по редица параграфи: 1. защо детето се тръшка в магазин; 2. защо детето яде шоколад и 3. защо детето яде ТОЗИ шоколад.

И тъй като критиката по втора и трета точка са невалидни от обществена гледна точка, (тъй като е личен избор на родителя дали и какъв шоколад ще яде детето му), по първа точка днес пускаме един читателски текст, който представя доста добре темата за тръшкането.

Повечето деца се тръшкат. Най-вероятно и вие, които четете в момента, в някакъв момент също сте лежали по тротоарите и в сте крещели в магазините. Затова, вместо да съдим и назидаваме родителите на тръшкащи се деца, можем просто да проявим разбиране, а може би - ето сега една авангардна идея - дори и съчувствие. Защото, бъдете сигурни, на никой родител не му е все едно, докато детето пищи пронизително в магазина или на улицата. Но понякога просто НЯМА какво да направиш. 

В Майко Мила! вече сме публикували мнение по темата – Милена Стоянджова-Павлова написа текста Помощ, ТО пак се тръшка!, а днес ви представяме и текста на Диана Гигова. Знаем, че той също ще предизвика полемика, но, както всички знаем, в спора се ражда истината. Така че - приятно четене и обсъждане.

***********************************

Попаднах на един пост, чийто благодарствен фокус някакси се измести и акцентът се измести върху това, че едно дете се тръшкало в магазина за кутия бонбони. Под него имаше стотици коментари, от които аз онемях.

Изчетох ги. Не знам защо. Но се чудех да се смея ли, да се пуля ли...и предпочетох да го напиша.

И сега очаквам вълна от подобни коментари. И премъдри съвети. От които обаче, полза няма да има.

Хем съм далеко, хем съм с мои си виждания, хем ВСЯКО ДЕТЕ е много различно оот останалите. Особено ако ги имате по няколко около себе си, в близки възрастови граници – така, за сравнение. Сравнение не за това кое как се справя, а колко различни всъщност могат да бъдат.

Детето ми се тръшка. В последните две седмици - всекидневно.

Да, намира си емоциите. Да, не знае как да се справи с тях.. все още. Да, бидейки на две и половина – в ОНАЗИ фаза е. И, да – има различни допълнителни фактори, като това, че баща му от точно толкова време не е тук.

И че програмата ни е пълна, и аз тичам с две деца като линейка: доктори, музикално училище, ясла, горска ясла, рождени дни, ремонти на велосипеди, товаро – разтоварителни–доставателни дейности, пазари, срещи в бъдещи градини, разни други небивалици посред лято, като кърлежи в главата, премазан крак, порезни рани и какво ли още не!

И онова неистово пищене в автобус, в час пик.

Дете №2 просто се тръшна на пода и започна да пищи. През целия безкраен 9-минутен път! Пищя, защото дете №1 седи на горната част на количката, а то, №2, трябва да е отдолу.

Нищо не помогна.

Нито прегръдки, нито говорене, нито каране, нито милване, нито игнориране, нито спирането на автобуса по средата на пътя от шофьорката и “милия ѝ“ скандал, който тя спретна на детето... вероятно за да му всее респект или за да ни подкани (тип “сещайте се сами”) да слезем.

НИЩО.

Аз го държах и му говорех, милвах, докато то се извиваше като струна и продънваше тъпанчето ми. Това беше най-безкрайно дългото ми пътуване... (почти също толкова безкрайно, като онова пътуване с таксито към болницата и първите родилни напъни, докато това същото дете бързаше да излезе).

И, да - говорих му. Много. И спокойно. За същия този изблик, само секунди, след като беше поутихнал, а детето хълцаше, докато си поемаше въздух.

Дали помогна? Едва ли.

Вчера то направи подобен изблик в яслата. Аз обаче храбро му казах ЧАО и още по-храбро почаках отпред, пред входната врата, за да съм там, ако нали.. ми се обадят да си го взимам.

И ми казвате, че вашите деца НИКОГА не са правили така?

Е, моите правят всичко.

От неистовото реване като бебета, когато ужасните им колики траеха поне четири месеца и половина, и нищо от сто и осемте хиляди илачи, съвети и друсания не помогна. След това дойде ред на зъбите...

Да, да, чувала съм, че има деца, дето нищо им нямало. И ни вик, ни вопъл, и по цели нощи спели.

Браво. Късметлии! (Сериозно. Да не сте посмели да ги будите за нещо тези деца!).

После започнаха фазите на развитие. Тази на отрицание повтори няколко пъти, така, за по-сигурно.

Тази за гнева - тоже. (Чудесно. Игнорирам, не разглезвам. Йога за ума. По 100 пъти на ден). И моето НЕ е НЕ! (Упражнение за напреднали поне 10 пъти на вечер. И много ОМ за кураж).

И никакви сладки неща! (но не предвидих другите деца, които каним на гости – едно от тях набута парче шоколад в устата на дете №2 навръх първия му рожден ден, пред очите на изумената му майка (АЗ!).

Само махнах с ръка (целият ми план за недаване на сладки неща ПОНЕ до двегодишна възраст стана на пух и прах).

Но това тръшкане, което изригва като вулкан от нищото, е висш пилотаж. Дотолкова, че започнах да обяснявам на всички наоколо, че детето е в ОНАЗИ фаза и затова няма да отидем там и там, и да правим това и онова. По-добре да си търпя изблиците сама и да се надявам, че скоро ще мине. Все пак – баща му след има-няма 5 дни се прибира, ей го къде е!!!

Но знам, че просто ми трябва търпение и нестихващи добри думи. Знам, че това е период, през който децата трябва да минат.

Ако сте били късметлии и вашите деца не са имали такива – поздравления.

Но моля ВИ, дами и господа, не си приписвайте заслугата за това. Дали едно дете реагира или не реагира в дадена фаза по начина, описан в големите книги, е първо до типа човек (да, детето е човек), и едва след това - до проекцията на родителите и тяхното поведение.

Това е психическо развитие. Ние, родителите, можем само да подпомогнем процеса с благоприятна среда и ведра обстановка, защото децата имат нужда да развият емоциите си, да се изправят срещу тях и да разберат какви са, за да могат в бъдеще да знаят как да ги разпознаят, да реагират на тях и да бъдат независими личности.

И ако не са минали през тази фаза сега, най-вероятно ще минат през нея на по-късен етап... май му викаха късен пубертет. Затова е по-добре и те, и вие да са подготвени!

За това – търпение и повече шоколад! За вас.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross