Таня Димитрова се превръща в истински майстор на късия разказ след като прекара един "мързелив ден вкъщи" - и преоткри приложенията на армираната лепенка:
За армираната “гафер” лепенка (duct tape) казват, че е като Силата в Междузвездни войни: има тъмна и светла страна и държи всичко във Вселената да не се разпадне.
Вижте няколко приложения, за които със сигурност не сте се сещали.
Ето и едно от личен опит:
Болна съм (кашлица, температура и т.н.) и решавам днес да не ходим никъде с дъщеря ми (на 1.5 гoдини). Предвиждам мързелив ден вкъщи. Изпращаме баща ѝ на работа и аз отивам да пусна едно пране.
Пералнята ни е на малко странно място - на неостъкления балкон в един шкаф, който се отоплява с малка електрическа печка, за да не замръзне през зимата.
Излизам на балкона, както съм си по пижама, въпреки че е 1 градус - все пак само за минутка, колкото да пусна програмата. Пускам, обръщам се и гледам детето ми маха от вътрешната страна на балконската врата.
Дръжката до главата ѝ е обърната надолу. Тя я е дръпнала и ме е заключила. Fuck. Няма как да я отключа отвън.
“Мами…”, започвам преговорите. “Мами, бутни дръжката нагоре! Бутай, мамо, тук, тук!”
Смее се. Мисли, че се закачам.
ОК, няма страшно. За късмет съм с iWatch, който е свързан с телефона ми. Набирам мъжа ми.
“Детето ме заключи на балкона!”
“Идвам ей сега”, ми вика той. Работи наблизо.
Обаче докато дойде, студено! Аз съм по пижама на 1 градус. Вадя електрическата печка от шкафа с пералнята и клякам над нея като неандерталец около лагерен огън.
Пристига мъжът ми и ми звъни по часовника.
“Не мога да вляза. Заключила си с горното резе.”
То се отваря само отвътре. FUCK.
“Трябва да разбиеш стъклото на балконската врата,” вика.
“С КВО? Да го ритам ли?”
“Виж кутията с инструментите в другия шкаф на балкона!”
Намирам чук. Дъщеря ми продължава да ми се усмихва отвътре и да ми чука по вратата. Треперя от студ и кашлям зверски.
“А детето? Не мога да ѝ строша стъклото на главата?”
“Виж в кутията има лепенка.”
“За кво ми е тая лепенка??”
“Облепи стъклото!”, светва ме мъжът ми.
Почвам да лепя. Детето почва да реве, понеже вече не ме вижда. Но не се мърда от вратата.
Облепих цялото външно стъкло (те нали са две). И почвам да го млатя с чука. Ама с тъпата страна. Удрям. Нищо. УДРЯМ. Нищо. Детето реве. Аз треперя и кашлям.
Обръщам чука с острото. УДРЯМ. Прас! Пропука се. Намерих някакви ръкавици при инструментите, за да не се нарежа. Започвам да го тегля. Свалям външното стъкло.
Облепям вътрешното. И пак. Удрям! Детето реве. Аз ѝ крещя:
“Махни се! Бягай от тук!”
Тя само реве по силно. Удрям! Пука се! Малки стъкълца се пръсват по целия под на стаята. Но големите парчета си остават залепени и висят над главата на ревящото дете държани единствено от гафера.
Промушвам ръка, отварям балконската врата, влизам, гушвам я и едва стигам да отключа входната врата преди да припадна от изтощение на дивана.
А ако нямах лепенка? Какво щях да правя?
Още:
