fbpx
Жените могат всичко

Деси, майка на близнаци и тв водеща, на която още ѝ се ходи по въже!

23 декември 2018

Десислава Стоянова няма как да не ни една от най-любимите тв водещи, заради способността си да е едновременно лъчезарна и предразполагаща, но и супер прецизна, подготвена и твърда по темите, които всеки ден обсъжда с гостите си в „Преди обед“ по bTV. Води предаването, заедно с Александър Кадиев, от 7 години, а две години по-рано ражда близнаците си Стефан и Красимир.

Завършила е журналистика в Софийски университет и през 1998 г. започва работа във вестник „Сега“ - първо в международния, а след това във вътрешно-политическия отдел. През 2002 г. става част от екипа на bTV Новините и Репортерите. Печели журналистически награди за документалните си филми „Двойният живот на Ванко 1“ и „Трафик“ и за репортажите си за незаконно строителство в Еленския балкан.

Казва, че от тези екшън години ѝ липсва работата на терен, но се връща на него през изминалата година с няколко екстремни интервюта. През останалото време се появява в ефира все едно още със ставането ѝ постилат червен килим, но понеже на нас такива не ни минават я хванахме на къс пас да разкаже през какво точно минава сутрин и как е толкова усмихната всеки божи делничен ден.

Заради всичко това, а и още много, Десислава Стоянова днес е в рубриката "Жените могат всичко"!

-- Деси, разкажете ни как започва денят на една телевизионна водеща, която е майка на две момчета, близнаци? Има ли място вкъщи, до което ви е трудно да получите достъп, или пък имате специални VIP права, защото, все пак, всеки ден ви дават по телевизора?

Денят започва рано – между 5:30 и 6:00, защото има бая неща да се вършат преди излизането, което е здравословно да се случи не по-късно от 7:20-7:30. Иначе следва драма (закъснявамееее, ще ни пишат закъснение и прочие, наясно сте с нещата).

Уви нямам никакви VIP права (което е много несправедливо, но си е факт). С времето обаче съм се научила ловко да заобикалям хвърлените в коридора раници, докато избягвам да настъпя обувките, които също са артистично метнати, където на децата им е паднало, да НЕ обръщам внимание на купчините с дрехи, които някой просто е свалил и забравил да транспортира до коша за пране и т.н. Така че, през по-голямата част от времето съм в сравнителен мир със себе си.

Има, разбира се, моменти, в които подреденият човек в мен се вдига на бунт и следва конско на тема кое къде стои, как може това да е тук, защо не си си закачил якето на закачалката и други такива. Най-неприятно е, когато някой си е „загубил“ нещо (разбирай, не знае къде си го е оставил) и някакси от мен се очаква да знам къде в целия хаос се намира въпросното нещо...

-- В началото, когато близнаците ви са били бебета, сигурно е било още по-сложно. Знаете, че в "Майко Мила" може да си кажете всичко - как си спомняте първите месеци след раждането?

Когато разбрах, че ще имаме близнаци, много се зарадвах, естествено. Но, предполагам както другите майки на близнаци, не съм си давала сметка какво всъщност следва от това - че един ден се прибираш от Майчин дом не с едно, а с две прекрасни ревящи вързопчета.

В началото беше трудно. През първата година на моите чудни синове почти не бях спала. Бях се превърнала в ходещо зомби. И то при положение, че и майка ми, и сестра ми помагаха. Децата се будеха буквално на всеки час, освен в случаите, в които се будеха по-често. И много трудно заспиваха, освен това...

Още си спомням деня, в който (трябва да са били вече на около 10 месеца) спах цели 5 часа накуп. По-отпочинала не се бях чувствала в живота си, ако щете вярвайте.

След това дойде моментът, в който успях да измия чиниите без никой да се разреве по средата на начинанието (следваща победа) и така някъде към втората им година животът започна да се нормализира. 

-- И ето ви днес, вечно усмихната, всеки делничен ден. Едва ли пет дни в седмицата сте в супер доброто настроение, което излъчвате? Как се настройвате?

Не знам дали ще ми повярвате, но настроението самичко си идва. Някакси то до такава степен е естествена част от нашето предиобедно битие, че дори и някой да е крив за нещо, като се съберем и наближи 9:30, превключваме. Това е почти автоматичен механизъм сега. Но това е след 7 години, в които работим заедно със Сашо, а и с целия екип на предаването. Извървели сме дълъг път заедно в bTV. Дълъг беше, повярвайте ми, и в началото хич не беше гладък, хаха.

-- Как се разбирате с екранния си партньор – Александър Кадиев? Разкажете ни повече за спойката в такъв тандем – трудно ли е да работиш всеки ден с един и същи човек, да разчиташ и зависиш от него?

Как се разбираме със Сашо – в момента повече от прекрасно. Направо неочаквано добре, предвид че в началото бяхме две вселени. Към днешна дата си знаем и кътните зъби и можем да разчитаме един на друг, смея да кажа - безрезервно. Докарали сме го дотам, че има моменти, в които той задава ТОЧНО въпроса, който аз се каня да задам, примерно.

Представяте ли си? Това е нещо, което преди 7 години бих се заклела, че е невъзможно. Освен това да работиш със Сашо е страшна забава. Гостуват ни само готини хора, имаме страхотен екип и въобще страшни късметлии сме. При нас го няма най-неприятното, което повечето хора свързват с работата си – напрежение.

-- Кои са темите, които покачват адреналина ви – и тези, от които буквално ви се доспива?

Сега, като ми задавате този въпрос, се замислям имало ли е нещо, което да ми е било досадно, и честно – не се сещам. Има, разбира се, теми и гости, които те докосват в по-голяма степен от други, но, като цяло, аз си харесвам съдържанието на „Преди обед“ и , Слава Богу, не ми се доспива никога.

Деси ходи на въже с рекордьора в дисциплината
Фреди Нок...

А ако трябва да кажа кое ми е най-интересно – това са хората, начинът им на мислене, начинът, по който взимат решенията си и правят изборите си, начинът, по който преследват мечтите си, това как се изправят, след като паднат, психологията и мотивацията, която стои зад историите на личностите, които ни гостуват.

-- В началото на кариерата си сте била в международния и вътрешно-политическия отдел на в. „Сега“, а после - част от bTV репортерите – имате ли носталгия по тези години?

Никаква, но съм много благодарна за професионалния път, който съм имала, и за всяка спирка от него. Винаги казвам, че като погледна назад, и си давам сметка какъв шанс съм имала да се уча от най-добрите в професията.

Ако нещо ми липсва по някакъв начин на моменти, то това е работата на терен, но тази година си доставих и това професионално удоволствие, реализирайки интервютата с 3-ма изключителни мъже.

Швейцарецът Фреди Нок, който държи сума ти рекорди за ходене на въже (покрай когото и аз самата ходих на въже, страхотно беше).

Боян Петров, който за огромно съжаление не се върна от Шиша Пангма, но винаги ще бъде пример за това как се преследват мечти и как се посрещат удари на съдбата.

И Григор Димитров, когото общественото мнение у нас не знам защо третира като своя собственост и смята, че както го величае, когато побеждава, така има правото грозно да го хули, когато губи.

Деси след интервюто си с Григор Димитров

-- В тези години, за които ви питахме, правите филма „Двойният живот на Ванко 1“, спечелил първа награда в конкурс за разследваща журналистика. Каква е историята около него?

По онова време Ванко 1 беше един от любимците на тийнейджърите. Това, което ме шокира, беше как един от идолите на хлапетата е уличен в сводничество и трафик на момичета. Затова тръгнах по следите на тази история. Точно това и показахме – двете страни на монетата. Тогава едно от момичетата, които бяха станали жертви на тази престъпна група, се осмели да застане пред камерата и да разкаже. Благодарение на нейната смелост, ние можахме да си свършим добре работата като журналисти. През годините съм си мислила за нея и наистина много се надявам животът ѝ след епизода „Ванко 1“ да се е наредил и тя сега да е една щастлива жена

-- Кои са свързаните с жените теми, които смятате за най-важни? За какво ви се иска да се говори още повече в медиите?

Веднага се сещам за една тема, по която Красимира наскоро ни гостува в „Преди обед“ – темата за насилието срещу жените и безчувствеността, която нашето общество, уви, демонстрира. Това е много страшно. Трябва и да се говори, и да се действа, като особено по отношение на второто институциите са тежки длъжници на жените, които живеят в кошмара на домашното насилие.

Темата за сексуалния тормоз също. Тя превзе света и там успяха да стигнат и до крайности в преекспонирането ѝ, но у нас, за сметка на това, тази тема не съществува. Мълчи се. И аз съм сигурна, че не е защото това нещо не се случва, а защото жените, които са били обект на такъв тормоз, не смеят да се обадят, защото са сигурни, че няма да получат нито подкрепа, нито защита.

Смятам за изключително важна и темата за образованието, с всичките ѝ подтеми – остарелите методи на преподаване, остарелите хартиени учебници, начинът, по който системата третира „проблемните“ деца, липсата на достатъчно спорт в училище, храната, която се предлага на децата, и т.н.

-- Имате ли някаква специална договорка с мъжа си как да възпитавате момчетата си – стараете ли се да избягвате някакви стереотипи във възпитанието им?

Като цяло сме на един акъл, което много помага. Опитваме се да напипаме онзи труден баланс между това да сме достатъчно строги без да сме прекалено строги, да им даваме свободата, от която се нуждаят, без обаче да го обръщаме на слободия. Не е лесно.

-- Как всъщност се оцелява с трима мъже вкъщи – разкажете ни как ви подкрепят те? Споделете ни някакви трикове за бързо изпълнение на майчини заръки!

Това, което ме спасява е, че мъжът ми наистина пълноценно участва – и по отношение на децата, и по отношение на домакинството. Иначе би било невъзможно. И двамата работим, и ако не си поделяме тежестта на товара, ще издъхнем. А иначе „цената“ на съжителството с трима мъже е, че вкъщи винаги е разхвърляно. Не съм сигурна, че и за Коледа ще успея да подредя съвсем. И друго – само аз пера, защото когато мъжете тръгнат да го правят, става страшно.

-- Какво бихте казали на момичетата, които искат да тръгнат по вашия път? Откъде да подкарат журналистиката, така да се каже?   

Не съм сигурна, че в момента с чисто сърце бих препоръчала на някой да тръгва по този път. Той е много труден. Особено предвид медийната среда в момента. Да си журналист в България е изпитание. Аз имам щастието да съм част от един оазис, но ясно си давам сметка, че действителността извън него е доста мрачна.

-- Сигурно непрекъснато сте в час за нови музикални изпълнителни, актьори, писатели – препоръчайте ни нещо готино?

Мога да ви кажа кои са част от нещата в личния ми лист на „чакащите“.

За четене: Фредрик Бакман „Баба праща поздрави и се извинява“, Ей Джей Фин „Жената на прозореца“, Захари Карабашлиев „Хавра“, препрочитане на „Как да говорим така, че тийнейджърът да слуша и да го слушаме така, че да говори“.

За гледане: „Тя, той и още двама, трима“ (новото превъплъщение на Сашо), „Inside Out Teen” (представлението на „големите“ от театралната работилница на Мариан Бачев), „Mamma mia" (да видим защо този небивал успех), „Бохемска рапсодия“ (стар фен на Queen съм си, а още не съм успяла да стигна да го гледам) плюс едно две „детски“ заглавия.

А за слушане – билетите за концерта на Лени Кравиц са на видно място на библиотеката.

-- И за финал – как си представяте идеалната Коледа?  

По най-класическия начин – всички заедно вкъщи, глъчка, добро настроение, топлина, любов.

Десислава с мъжа си Велислав Русев, който също е журналист, и двамата им синове - 10-годишните близнаци Стефан и Красимир

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
made by cog + weband
cross