fbpx
И аз съм човек

Да станеш майка без майка

22 август 2016

Мая Фадеева е от ветераните-автори в Майко Мила. Тя вече ни е разказвала интересни и полезни неща от всекидневието си, въвеждайки ни в океана от средства за пренасяне на бебета с текста си "Моем-носим!", както и какво да правим, когато "Детето бяга?". Днес обаче Мая ще ни разкаже нещо много по-сериозно - какво е да станеш майка без ти самата да имаш майка. Това е текст за свръхпредизвикателството да трябва да отгледаш децата си без да има на кого да се обадиш и да кажеш "Това бебе докога ще продължава да реве?" и "Моля те, ела да ми помогнеш!". Благодарим на Мая, че ни сподели нещо толкова лично - дано помогне и на други жени в същата ситуация.

Е, не съм първата, не съм и последната, за съжаление. На много жени се случва да загубят собствената си майка преди самите те да станат майки.

Аз загубих моята майкаq когато бях на 20. Твърде рано, за да ми хрумне колко жестоко би ми липсвала, когато аз стана майка. Тогава не подозирах, че е възможно някога да ми липсва повече и да тъгувам по нея повече. Мислех, че времето лекува.
Но не, скръбта ме взриви с нови жестоки залпове осем години по-късно, когато родих първото си дете.

Имах много късмет. Лесно зачеване, лесно износване, лесно раждане.

И трудно бебе.

Прекрасно, но трудно. Трудно в смисъл на много ревящо, малко спящо и постоянно искащо да суче или да бъде носено бебе (т.е. нищо ненормално от днешната ми гледна точка, но тогава ми се струваше ад).

Първо беше болката. Чисто физическата болка от неправилно (и несръчно) кърмене. Да, акушерките в Майчин дом помогнаха. Да, незаменимата ми свекърва, почти като втора майка за мен, помогна. Да, близки приятелки помогнаха. Но жестоко ми липсваше този разговор – "Маме, как беше при теб, това боли жестоко, какво не правя както трябва?“

После беше умората. Не спи, постоянно иска да яде, боли ме като давам да яде, значи трябва нещо друго, трябва да се носи, не мога вече да ходя и дундуркам от умора, не издържам на повече от минута рев от собствената си дъщеря. Да, мъжът ми беше перфектен. Износи цялото носене на света, докато се съвзема, докато кърменето се регулира, докато самото бебе си премине тази фаза. Но жестоко ми липсваше този разговор – „Маме, колко време е нормално да реве едно бебе?“

А накрая беше и ядът – защо прекрасното ми, нежно и ефирно красиво момиченце е такъв звяр? Та аз съм била толкова кротко дете, папкащо, спинкащо, слушкащо – според семейния фолклор и собствените ми спомени. С какво съм заслужила на мен да ми се падне нещо толкова различно?

Повече от година и половина обвинявах мъжа ми, че някъде от неговия генофонд идва това непокорство, палавост, деструктивност, енергичност и фантазия за най-големи възможни бели и поразии.

Добре че случайно срещнах приятелка на майка ми, с която навремето двете са си гледали заедно децата. Бях бременна в седмия месец с второто. Тя ме попита „Как е Мира?“ И аз, с мускулна треска от триатлон тичане-катерене-прескачане, с цел спасяване на въпросната Мира от пореден опит за нанасяне на трайни сериозни травми, разказах колко е дива и непокорна.

И отсреща, вместо някаква форма на съчувствие, чух леко злорадо „Хак да ти е!“

Ама как, ама защо, та нали аз съм била кротка? Оказа се, че съм била същата. Съ-ща-та. Просто баща ми и бабите ми са запомнили всичко мило, кукленско и розово, а майка ми е отнесла цялата ми диващина и палавщина. И по думите на тази нейна приятелка, тя постоянно ме е смъквала от високи места, например от дърво в парка или от върха на секцията в хола.

Кармично съм си заслужила всичко, с лихвите. И така осъзнах, че жестоко ми липсваше и този разговор – „Маме, аз как бях като малка?“

Дали майка ми щеше да ми липсва по-малко, ако моето собствено дете беше от онези вълшебните, кротки и спокойни бебета? Не знам. Но подозирам, че не. Защото второто ми дете беше тъкмо от тях като бебе, и пак залповете на скръб се възобновиха.

Личната ми постродилна депресия – нерециклираната скръб по загубата на собствената ми майка, настъпи твърде рано - много преди да ми хрумне да я попитам „Абе, маме, как се прави тая работа, как да бъда майка?“

Опитвайки се да разсъждавам трезво, трябва да призная, че ако тя беше тук днес, сигурно щяхме да се караме много, щях да се дразня, когато ме критикува, щях да полудявам, когато тя гледа децата и не прави нещо ТОЧНО както аз смятам за правилно. Или да се сърдя, ако ми откаже някой ден да помага, защото има уговорка с приятелки.

Но щеше да е прекрасно цялото това каране и сърдене да го има.

Така че, дори и на моменти да се дразните на майките си в ролята им на баби, хей – страхотно е, че ги има. Затова, като ви се отвори възможност, пийнете чаша вино за тяхно здраве. Най-добре в тяхна компания!

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross