Самотните майки почти никога не говорят открито за битките, през които минават. Но непрекъснато получават поздрави от рода на "Браво, ти си толкова силна". "Не, не съм", пише Саида Шабаз за ScaryMommy, която без ретуш обяснява какво е да си сам воин в родителството.
Никога не съм планиралa да бъда самотна майка. Истината е, че повечето от нас, които отглеждат децата си сами, никога не са си представяли колко трудно може да бъде това.
Обичам сина си повече от всичко на света, но има дни, и то много, в които се чувствам най-гадната майка. И това е само една част от реалността.
Никога не си уверена, че правиш достатъчно. Никога не чувстваш, че самата ти си достатъчна за нуждите на детето си.
Винаги съм уморена. Честно казано, не мога да си спомня последния път, когато не съм била напълно изтощена. Тялото ми се научи да функционира при малко или никакъв сън. След работа цял ден, правя вечеря и когато дойде време за лягане, макар да знам, че трябва да си легна, не го правя. Защото това е (буквално) единственото време, което мога да отделя на себе си - след като синът ми най-накрая е заспал.
Разбира се, чувствам се пребита, но будуването през нощта е единственият начин да свърша още малко работа или да слушам музика, или да гледам телевизия, която не е cartoon. Тези часове, прекарани в средата на нощта, са най-тихите в живота ми. Имам нужда от тази тишина.
Да, имам късмет, че синът ми е в предучилищна занималня в част от деня, но това не е време да правия нещо отпускащо. Тези няколко часа са за работа без дете наоколо, почистване на апартамента, готвене и може би за наложителна, бърза дрямка, когато буквално не мога да държа очите си отворени. Когато сте самотна майка, няма на кого да "аутсорсвате" дейности, никой не споделя с вас част от натоварването, никой не взема детето, за да си починете.
Има сутрини, в които не мога да стана и да се изкъпя, защото отново съм работила до късно, или пък съм се опивала да накарам детето ми да заспи. Искало ми се е в тези нощи, когато той се събуди и не може да заспи, или сутрин, когато става рано, да има някой друг наоколо, за да каже: "Остани в леглото, аз ще се справя." Искало ми се е да се отпусна само веднъж, за малко, но без да мисля, че само след миг ще стане нещо, заради което ще се наложи да скоча. Никога не мога да успокоя съзнанието си, да изляза с приятели на вечеря, да посветя на себе си няколко часа от деня.
Синът ми вижда баща си няколко пъти седмично за няколко часа. Той не приема детето да остане при него през нощта, която аз използвам, за да отговоря на крайните срокове в работата ми. Знам, че съм късметлийка, че бащата дори е в цялата картинка. Но извършвайки 90% от ролите на двама родители, не мисля, че това е кой знае какъв късмет. Няколко пъти изпращах съобщение на бившия си, буквално умолявайки го да вземе детето ни за няколко часа, за да се справя с останалите си задачи...
Има една поговорка: „Не можеш да излееш нищо от празна чаша.“ А това точно е начинът, по който една самотна майка се чувства в повечето дни. Напълно изчерпана си, но въпреки това продължаваш. Все още работиш, пазаруваш, готвиш, пускаш пералня, прегръщаш детето си. Нямаш представа как правиш всичко това. Чашата ти е празна, но все още ходиш. Защото детето ти се нуждае от теб.
Колкото и да искам да кажа, че съм силна и независима, обикновено не се чувствам така. Разбира се, има моменти на радост, но когато цялата тежест е буквално на твоите рамене, е ужасно трудно да им се насладиш. Постоянно си на ръба да избухнеш в рев - единственият начин да ти олекне. Мразя това чувство.
Синът ми е наистина страхотно момче, но чувствам, че не правя достатъчно за него. Всичко, което той иска, е да играя с него. Но когато най-после седна на пода, за да строим Лего или влакови релси, не успявам да съм полезна, защото мозъкът ми продължава да препуска с милиони километри в час. Сърцето ми се къса, когато той ядосано се надвесва над лаптопа ми и ми крещи да спра да работя. Разбира се, за него няма значение, че трябва да работя, за да имаме покрив над главите си и че доходите ни зависят от това да съм на този компютър. Той просто иска майка, която съединява с него железопътни релси или си играят на гъделичкане...
Самотните майки често мълчат. И приятелите и близките ни не могат напълно да разберат какво ни е. Чуваме от тях поощрителни коментари като "Ти си толкова силна!", докато просто си мислим "Не, не съм. Животът ми се разпада...".
И колкото и жестоко да звучи към близките ни, тяхното „Не знам как го правиш!!“ не ни кара да се чувстваме по-добре. И ние не знаем как го правим. Тези думи просто задълбочават убедеността ни, че трябва да продължим да правим всичко с всички сили, което увеличава тревогата ни.
Слагаме маската със смело лице и продължаваме. Но отвътре сме счупени.
По темата:
