Една наша анонимна читателка днес ни разказва за дългия път на една двойка, която се обича дълбоко и която е решена да се справи с проблема, наречен мъжка депресия. Да, това е реален психологически проблем и е много по-различен от депресията при жените. В своя първи текст по темата една жена ни разказва какво да очакваме от депресията на мъжа и дава практически съвети на семейства, в които има същия или подобен проблем.
Ние сме странно семейство, смесен брак между българка и англичанин. Но не това е странното. Странното е, че имаме 20 години разлика във възрастта, а още по-странното е, че любовта ни е изключитeлно силна.
Ние сме онази двойка, на която всичко ѝ е наред – и къщата, и колата, и сексът; дори сме намерили баланс на културно-историческите си разлики. И кучето ни беше добро, възпитано и умно. Семействата ни се обичат и разбират.
Пътуваме, работим, веселим се, грижим се един за друг. Имаме всекидневни проблеми, както всички хора: тук-там парите са малко, от време на време мен ме тресе хормонът и мъжът ми се дразни, понякога ми иде да го убия, като се запъне като магаре на мост – типична черта на неговия характер.
Но винаги, винаги разрешаваме проблемите си, разбираме се, не се обиждаме, гледаме да се сдобрим преди да заспим, за да не пренесем лошите чувства в следващия ден.
Един ден преди няколко години, нещата тръгнаха на зле – на малкия португалски остров, където бяхме решили да поживеем година-две. Професията ни е такава, че можем да занесем лаптопа, където искаме, и да работим оттам. Супер. Хайде в рая тогава.
Съпругът ми обаче рязко се промени. Започна да не спи, да не яде много добре, да е тъжен. Тези чувства, мислех, са вдъхновени от новата атмосфера, несигурността на бъдещето ни в "рая". Основният му проблем беше местното население. Той никога не е бил най-общителният човек на света и аз мислех че новият език и обичаите на местните просто не му харесват.
След седмица-две нещата стигнаха до крайност – той започна да плаче, да се тресе, да не може да диша добре. Спря да се къпе, започна да яде много малко, да не слуша музика.
Видях се в чудо – какво се случва? Проверих в интернет и намерих информация за депресията. Стори ми се правилната насока на мислене – съпругът ми имаше минали житейски проблеми с тежък развод, невъзможност да изгради връзка с децата си, липса на лична свобода заради финансови затруднения и т.н. Може би не е могъл да отработи тези проблеми навременно.
Заех се да му помогна да преодолее проблемите, да размисли над миналото, да преживее тъгата. Последваха дълги разговори по цяла нощ, аз - спокойно и с разбиране, той - дълбоко емоционален и непрекъснато обвиняващ другите за проблемите си.
Бях много притеснена: нима този интелигентен мъж не може да разбере, че не са му виновни другите за това как се чувства? Исках да споделя със семейството ни, но той ме помоли да не му причинявам този срам. И аз се съгласих.
Никога преди не се бях чувствала толкова сама с него. Нещата се развиваха все по-зле и по-зле. Имах чувството, че обвинява мен за проблемите ни (не бях права за това, просто така се чувствах), и най-вече се чувствах ужасно че съм го предала и съм го завряла в този изолиран "рай".
Това продължи със седмици, месец, месец и половина. Не издържах, беше ужасно. Винаги съм била усмихната и щастлива, от малка още, а това ме съсипваше. Особено тежко ми беше, че не мога да споделя с никого.
Справихме се някакси, след около два месеца нещата се успокоиха, той се оправи и макар и с разклатено самочувствие и доста чувствителен, си беше моят обичен, прекрасен и красив съпруг.
Успяхме да съберем достатъчно пари, за да се изнесем от "рая", който се оказа ад преждевременно и дойдохме да поживеем в България за известно време - 9 месеца, тъй като откакто се познавахме, не бяхме живели близо до моето семейство, а аз исках те да се сближат. Не е лесно да обичаш някого, без да говориш езика му, без да се виждате редовно. Та, планът беше тип-топ. Мъжът, и той беше тип-топ. Аз - не толкова.
Имах чувството, че преживяванията в Мадейра са ме изцедили и няма да бъда никога същата. Ох, горката аз, нали, ха-ха?! Хората мислят, че да се самосъжаляваш е жалко. Да, съгласна съм донякъде. Но самосъжалението е като топла съчувствена прегръдка, която е от теб за теб. Има нужда и от нея. Само да не се прекалява.
В България нещата не минаха добре, и двамата нямахме мотивация за нищо. Всекидневният живот беше тежък, нерадостен и като цяло не можахме да прекараме достатъчно време със семейството ми – не толкова колкото ни се искаше. С приятелите пък още по-малко.
Най-хубавото нещо беше, че той се сприятели много силно с моя приятелка и не го бях виждала от отдавна толкова общителен. За късмет и кучетата ни се сближиха много и петимата прекарахме много хубави дни заедно.
Моята приятелка е психотерапевт и с нейна неформална помощ се справям със ситуацията. Тя не консултира мъжа ми, тъй като срамът от близките все още е дълбоко вкоренен в него.
Имаше отново влошаване на настроението му през зимата в България – около месец. По това време мислех, че връзката ни се разпада и се почувствах още по-виновна за това. Та нали бяхме в "моята" държава, сред моя народ и при моето семейство. А той не беше щастлив.
Не разбирах, че и на Луната да бяхме, той пак щеше да се чувства така. Какво ли не опитах за да го направя по-щастлив, но - нищо. Помислих си, че ако нещата продължат така, ще се разделим накрая, няма как. Настроението ми удари дъното и пак започнах да дебелея. Ужас.
И така, след много безсънни нощи, проведени в разговори и сълзи, и двамата решихме, че е най-важно да се справяме с, всеки ден, ден за ден. Тук е и първият ми практически съвет за вас – макар да ви се струва логично, че мечтите за бъдещето ще помогнат на депресирания мъж, това не е така.
Според множество публикации по темата и личния ми опит, дългосрочните мечти, а дори и тези в по-кратък план, добавят още повече тежест към грижите му. Натоварват го поради очакванията, които той налага върху себе си.
Все пак той иска да бъде напълно функциониращ човек и да ви направи щастлива. Казано накратко, концентрирайте вниманието му и вашето към днешния ден, за колкото по-малко неща едновременно трябва да мисли той, толкова по-добре.
Начинът на мислене на мъжете, да говорим честно, е по-различен от женския, и това е причината двата пола да преживяват депресията различно.
Разбира се, всеки човек е различен и има индивидуални черти на характера и психиката. Не приемайте думите ми като догма, мислете, анализирайте партньора си и вадете заключения не въз основа на "дебелите книги", а спрямо индивида срещу вас.
И не спирайте да се грижите за себе си!
Научих това от майка ми и баща ми (с които най-накрая споделих преди около месец), но и от интуицията си. Моята приятелка също беше дълбоко загрижена за това, че не излизах с приятели, не се грижех за себе си, за теглото си (не заради начина, по който изглеждам, а заради самочувствието и здравето ми), за това че не се усмихвам, бяха ми потънали очите, изолирах се от обществото. Винаги съм била много слънчев и отворен човек, а сега все едно сянка беше паднала върху мен - или по-скоро покров.
Депресията на мъжа ви ще се отрази и на вас, няма как да не е така. И затова ви предлагам няколко начина, да си обръщате повече внимание:
- Намерете ново хоби, което не отнема много време – аз започнах да пиша и Красимира и Елисавета от Майко Мила! ми подадоха ръка. Безкрайно благодарна съм им, защото това ми дава мотивация да седна и да завърша нещо, иначе сигурно щях да напиша два реда и да го зарежа, но сега знам, че те очакват от мен да съм редовна и това ме мотивира.
Изхвърлете всички стари вещи, които не ви трябват, заемат място и пречат вкъщи – депресията при мъжете често се изразява в желанието им да "раздават" вещите си. За тях изхвърлянето на вещи значи намаляване на броя на отговорностите. Отново, това може да не е вашият случай, но е често срещано. В някои по-сериозни случаи, когато хората раздадат повечето си вещи, това е сигнал за самоубийствени мисли – време е за консултация с лекар.
Консултирайте се с лекар – това е много трудно за някои мъже – и това е причината често депресията да не се диагностицира и лекува правилно. За щастие, моят съпруг се съгласи да се види с лекар и сега чакаме кръвни тестове за хормонален дисбаланс и скенер на мозък за проверка за отминал инсулт или стесняване на кръвоносни съдове, поради многогодишно пушене. Ако тези изследвания не покажат нищо физиологически нередно, минаваме към консултация с психотерапевт.
Три практически съвета по последната точка:
а) консултацията с лекар трябва да стане с негово съгласие, не можете да му помогнете, ако той не иска помощ;
б) запазете час рано сутрин, преди навалицата, за да се избегне чакането в чакалнята с други хора;
в) отидете с него и го попитайте дали може да влезете в кабинета с него, защото вие ще сте основният човек, който ще съпровожда неговото лечение и е важно да влезете в тази роля от самото начало (все пак, ако той откаже, не се притеснявайте, има и други начини да му помогнете).
Ако той откаже да се срещне с лекар, вие отидете, за да можете да поговорите със специалист. Ще ви помогне.
- Не говорете за състоянието му пред други хора – нека той да има къде да се "скрие" от обществото, нека домът му да е тайното място, където може да покаже истинските си чувства. Аз лично говоря с приятели и роднини тайно, не защото искам да го лъжа, а защото не искам той да се срамува от това.
Ще ви дам пример. Наскоро имахме много тежък епизод от около седмица и аз бях наистина на края на силите си. Обадих се на майка ми и баща ми (баща ми е лекар, а майка ми е най-близката ми приятелка). Хвърчаха сълзи и сополи навсякъде. Едвам успях да обясня какво се случва и те седяха на Скайп абсолютно безпомощни и ме гледаха как рева. Само това, че успях да споделя с тях след години на мълчание, ми даде сили да се справя.
И ето, нещата се успокоиха след няколко дни и съпругът ми беше достатъчно уверен, че да можем да проведем разговор за състоянието му. Аз мислех, че трябва да съм честна с него и да му кажа, че съм говорила с родителите си. Голяма грешка. Той се разтрепери, разплака се, ужаси се. Как ще го погледнат те сега? Какво ще си помислят за него? Как ще се държат с него? Различно?
Това не са лигавщини – това е част от състоянието му – срамът от близките, че си се провалил като човек, че си счупен и болен - това е истински проблем за мъжа с депресия. Пазете го това.
И така, това беше въведението към серията разкази за мъжката депресия. В следващия ще се постарая да ви покажа само обосновани и научно разработени тези. Не вярвам в караконджули, русалки и размахване на кристали и затова използвам информация от официални публикации, предимно на английски език.
Ако имате нужда от съвет, моля оставете ми коментар или ми пратете лично съобщение, чрез контактната форма на ‘"Майко Мила!" и аз ще ви помогна доколкото мога. Не съм психолог, но прекарах последните 3 години от живота си в борба с тази болест – мога да споделя с вас моя опит и да ви изслушам.
*Голямото черно куче е евфемизъм за депресия, но повече за това - следващия път.
Още по темата:
Депресията, моята 10-годишна анонимна компания
11 признака, че си в компанията на високофункционална депресия
