Осиновяването е сложен процес. Да бъдем откровени - без значение как едно семейство или човек е стигнал до родителството, отглеждането на деца е сложно и трудно, включително и когато детето е осиновено, а в този случай - дори и по-трудно.
За осиновяването вече сме писали в Майко Мила! - вижте текстовете на Фани Давидова Как не си купих бебе – трагикомедия в престъпния свят, Нещата, които никога не трябва да казваме на осиновителите на деца и още няколко публикации по темата - Наше чудо, та ничие и Препоръчваме ви: Книгата на Фани за осиновяването.
Най-добрият начин да подкрепите едно семейство, което се е увеличило в резултат от осиновяване на дете или деца, е да предложите безусловната си любов и, преди всичко, да слушате, да не сте критични и да помислите и проверите, преди да говорите.
Това са съветите на Кара Петрус, автор в Scary Mommy. Кара е майка на подрастващо момиче, което е осиновила след като известно време е била приемна майка. Тя живее със сърпуга си в Ню Йорк, имат 3 кучета, котка и свое собствено арт-студио.
В Майко мила! знаем, че никой не иска нарочно да обиди или нарани приемен родител или осиновител, и се надяваме тази публикация да е в помощ на всички ни за това да сме по-чувствителни и уважителни към решението на други хора да се грижат за изоставени от биологичните си родители деца.
Споделяйки своя опит като приемен родител и впоследствие - осиновител, Кара съветва какво да НЕ казваме на приемните родители и осиновители.
"Защо не си вземете бебе?"
Със съпруга ми осиновихме дете, след като вече бяхме приемни родители, така че осиновеното беше по-голямо. Така ни е добре, благодаря, че попитахте. Всъщност даже е адски страхотно, че имаме супер жизнен и любознателен 13-годишен човек, който озарява живота ни. Бяхме преценили, че ще се справим добре с интегрирането в живота на едно поотраснало дете - и знаехме, че сме окей с това да не осиновим бебе.
Обаче за много хора, някак си, това е тъжна новина. Тъжна е, защото много хора образно или буквално казано са погребали идеята да се сдобият с бебе - затова нека оставим тези родители да страдат за бебето си и вместо това да се радваме за появата на един малък човек. Защото, истината е, че дори това дете да е днес 17-годишен двуметров левент, осиновителите винаги ще виждат в него едно малко бебенце, което не е било отпразнувано със семеен празник за положителния тест за бременност, нито с юнашко напиване за раждането, нито снимки от първите бебешки моменти - и е тъжно, защото осиновителите или приемното семейство не правят подобни празници, а трябва, защото те полагат двойно повече усилия, за да имат деца.
Каква е историята на това дете?
Хей! Не е ваша работа, по дяволите! Ненавиждам този въпрос! Пак повтарям, когато детето ви се появи в живота ви на по-късен етап, се предполага, че е изживяло някакъв свой собствен живот и има предистория. Каква е тази предистория и какво е правил този малък човек преди не влиза в работата на познати и непознати любопитни хора. Разбира се, че когато сте майка на такова дете, понякога ще има моменти, в които ще искате да запълните празните моменти от миналото, особено ако детето ви разказва как е живяло някога в Калифорния и казва, например, че това е било, когато е било "без мама и татко".
Въпросът, който наистина мразя, е "Откъде иде, коя/кой е била? Родителите му/ѝ дали са били наркомани? Тя/той наркоман ли е роден/а? Дали са я/го насилвали? Били ли са го/я?" Задавали са ми подобни въпроси всякакви хора и по всякакви поводи.
В такива моменти просто казвам, че животът на дъщеря ми си е неин и тя сама ще реши на кого и какво да разкаже, но въпреки това ще съм благодарна, ако не задавате подобни въпроси.
Възрастните, които е трябвало да са до детето в първата част от живота му, ги няма и това е всичко, което околните трябва да знаят. Понякога ми се иска на тези въпроси да отговоря с въпроси като: "А ти вагинално раждане ли имаше? Имаше ли разкъсвания? Колко? А колко дълбоки бяха? И с колко шева те шиха? Сега по-тясна ли си?"
Сериозно, хора, наистина въпросите са подобни и на същото ниво.
Страхотни късметлии сте, че се намерихте!
Действително е така - семейството е всичко за мен и съм благодарна за всеки ден под слънцето и за всеки момент, в който съм майка на това дете. Обаче истината е, че осиновяването не е въпрос на късмет и не теглиш печеливш билет от лотарията.
Децата, оставени за осиновяване, идват от всякакви места и житейски ситуации - оставени без родители заради хуманитарна криза, война или родител, който е направил избора, че някой друг отгледа детето му по-добре от него самия (и когато това е основният мотив на биологичния родител, той трябва да бъде уважаван).
При приемната грижа обикновено детето е изоставено там заради насилие и родителска небрежност.
Малките човечета, познали болката от травмата, от раз ще разбият сърцето ви и ще го накарат да порасне десет пъти по-голямо, защото ще станете свидетели на огромното им желание да обичат и да бъдат обичани, на способността им да се лекуват и стремежа им да се доверяват.
Повечето от нас познават лукса на това да имаш достатъчно храна, гаранцията, че има къде да спиш и увереността, че си обичан и защитен в дома си. Тези простички истини не са универсални и не са приложими за децата, които са изоставени на приемна грижа или за осиновяване. Така че, да говорим за късмет тук е много неуместно. За благородство - може би.
Правилно и благородно е да осиновиш дете. Истинската изтънченост и елегантност на човешката душа е в първата истинска прегръдка, когато детето се разтапя в ръцете ти - има обич, болка, мъка, красота, благородство, но не и късмет.
Всичко ще се нареди!
Осиновяването е трудно и сложно. В моя конкретен случай бяхме семейство от една година, а все още чакахме да се финализира процедурата по осиновяване и нямахме право да напускаме щата - от една страна, аз не бях запозната с всичко това, а от друга - и аз, и мъжът ми не се чувствахме комфортно в тази ситуация. Всички наоколо повтаряха как "всичко ще се нареди" или че "има светлина в края на тунела", или как това било "невероятно приключение". Знаете ли какво? Не, не е. До момента, в който социалните и съдът не кажат, че детето ти вече е законово твое дете, ти живееш в страх.
В някои случаи този страх е по-силен и е действителен, защото наистина могат да дойдат и да ти вземат детето. Когато осиновяваш новородено, биологичната майка може да размисли; докато детето е в приемно семейство, биологичните му родители могат да размислят и да дойдат да го вземат. Това е един напълно основателен и истински страх за осиновителите. Представете си да гледате критично болното си дете една нощ, докато си повтаряте как всичко ще е наред, но усещате как се сковавате от страх и се молите на Господ всичко да се оправи. Така че, не казвайте на приемни родители или осиновители как "всичко ще е окей". Вместо това кажете нещо от рода на "трудно е, но ти си силен човек и аз съм с теб, ще помогна както мога".
Иска ми се и аз да осиновя - далеч по-лесно е, отколкото да раждам.
Ъммм, не. Има изключително трудни бременности, както има и такива без усложнения. Има някои осиновявания, които минават почти бързо, а има и други, които се проточват във времето и са комплексни и трудни. Няма "по-лесен начин" да имаш дете, така че не казвайте на някого, че е избрал "лесния" път. Много ви моля. Освен това ако търсите "лесен" начин да имате дете, може би трябва изцяло да преосмислите идеята дали да имате дете изобщо.
Защо не си направите собствени деца?
Това направо ме изпълва с ярост, с истински гняв. Тя е мое дете. Направо не мога да повярвам колко често хората се държат към нея като все едно не е мое дете или към мен по начин, който подсказва, че все едно аз не съм "истинска" майка. Първо, тя е моя дъщеря, аз съм майка ѝ и ние сме съвсем нормални майка и дъщеря.
Ние вървим заедно като фъстъчено масло и филия. Също така, учете децата си да не казват подобни неща на децата, които са осиновени или живеят в приемни семейства.
"Биологията е най-малкото, което прави някого майка [или татко]". Опра го е казала и няма как да не е права. Сериозно обаче, наистина не говорете такива глупости - защото наранявате деца.
Дали ще прилича на теб/мъжа ти?
Честно, не ми пука. Всеки път ми задаваха този въпрос, когато бях бременна. А по времето, когато чакахме да ни одобрят по съвпадение за дете всеки (в това число от роднини до чистачката в офиса) ни питаха на кого искаме да прилича детето.
Понякога ми се струваше като искрен интерес, не знам дали към самия процес или към децата, които се нуждаят от дом, или просто нездраво любопитство - когато осиновиш, откриваш или колко много хора не са склонни да осиновят, или единият от тях е искал, но партньорът му е бил против. Но това е важен житейски урок за всеки: да бъдеш тактичен.
Ако искате да зададете този въпрос, помислете дали е подходящ. Това, което всички около мен държаха да знаят, е дали нашето дете ще е от същия етнос и раса като мен и съпруга ми. (Пак повтарям, на мен не ми пука.)
Също така, без значение какво отговаряхме на този въпрос, повечето хора си имаха свое виждане. Например, да, най-вероятно е детето да не прилича на мен, обаче ние нямаме нищо против това и ще го приемем с комфорта или дискомофорта, което детето ще изпитва от това.
В крайна сметка, социалните ни препоръчаха бяло момиченце, със сини очи и руса коса, и се почувствахме малко неподготвени, защото бяхме прекарали месеци наред в четене и подготовка как да сме родители на момче, и то от друг етнос. Преживяхме кратък момент на "ама чакай малко, как така...". Днес хората виждат нейна снимка и наистина казват неща като: "Значи все пак сте се надявали и сте чакали да ви дадат бяло дете, така ли?"
Три неща имам да кажа по този въпрос: 1) Не принизявай и омаловажавай детето ми до нивото на собствените си страхове. 2) Не, не сме "чакали и не сме се надявали да вземем бяло дете." и 3) Обичта ми не се влияе от цвят на кожата и детето ми си намери дом, а това е важното.
Осиновените деца имат проблеми.
Всеки човек си има проблеми. Никой не е съвършен. Едно дете, което идва от място, където е било бито, насилвано, тормозено или неглижирано, е събрало повече болка и страдание, отколкото средностатистическото друго дете на същата възраст, но това не значи, че то е "по-малко добро" или "по-лошо", и че по-малко заслужава да бъде обичано, да има дом, безопасна и сигурна среда.
Докато сме на тази тема нека изясним още една широкоразпространена заблуда, която се проявява най-често като отношение към детето заради родителите му - детето не е оставено за осиновяване или приемна грижа по собствена вина или желание.
Тези нещастни дечица са предадени от възрастните в живота им, или хората, които са се грижили за тях, са починали и няма останала родова структура, която да поеме по-нататък детето. Това е самота и ранимост, която ние имаме привилегията да не познаваме.
Факт е, че понякога някое хлапе, което не е било обичано и правилно гледано и обгрижвано, може да иска да си играе с камиончета до по-късна възраст, но да е първенец на класа - детето просто иска да си играе, защото като малко не е играло достатъчно. Или докато свиква с новото си семейство, което обича, може да има чувството, че не заслужава играчка или време да си играе, или да не знае как да откликне на обичта ви, в резултат на което малкото човече ще плаче и страда. Това показва много по-дълбока житейска история за крехката му възраст. Това е натрупана мъка, а не проблеми. Обвийте малкия човек в обич - той го заслужава.
А ако сте в ролята на наблюдаващ, приятел на семейството, роднина, постъпете с търпение и разбиране, защото това, на което сте свидетел, е страдание, натрупано в една детска душа.
Новият ви племеник, внук, новият син на приятелката ви, е натрупало много болка и страдание за малкото си години и родителите му поемат този товар върху плещите си, така че помогнете семейството да укрепне и да преодолее болезненото минало.
