fbpx
И аз съм човек

Времето (не) е наше

21 март 2017

Понякога хората около нас не си дават сметка за нещата, които ни казват (дори и да е добронамерено), и че дори и да са прави, или в казаното да има смисъл, то все пак е можело да ни бъде спестено, или пък да ни бъде поднесено по друг начин. Наша читателка, която пожела да остане анонимна, сега ни ни разказва за един такъв случай.

**************

На паркинга на хипермаркета сме, опитвам се да напъхам гладните, уморени, изтерзани деца в колата. Покрай нас минава една възрастна жена, поглежда децата и ми казва: „Радвай им се, докато са още малки! Много бързо ще пораснат!“

Борейки се с луксацията на лакътната става в опит да закопчая колана на бебешкото столче, я погледнах и се усмихнах с онази запазена изразителна усмивка, която казва: „Бих искала да ви прегърна. С въженце. Около вратлето.“ 

Да, точно това исках да й кажа, защото.... беше права. Времето наистина НЕ Е наше и няма бряг, и ни влече, и си минава, а ние много искаме да се радваме на децата, докато са малки, НО НЕ УСПЯВАМЕ.

НЕ УСПЯВАМЕ, защото отглеждането на малки деца невинаги е забавление, песен и стих. Има и такива моменти, да, когато децата са истинска благословия. Моменти като този, когато по-големият ми син сложи малката си ръчичка върху моята сапунена мокра ръка, докато миех чинии, за да ме дръпне да си играя с него на Лего. Моменти, в които с двете деца се сгушваме на дивана и гледаме детски филм. Моментите сутрин, когато двете деца ме поздравяват с „Добро утро“, всеки по своя си начин.

Но през по-голямата част от времето отглеждането на деца не е най-страхотното нещо на света. Уморително е, изтощително, дразнещо понякога, задачките около децата просто нямат край. А фактът, че не се наслаждавам на всеки момент, пълен с бебешко ако, всяка наклепана с конфитюр детска блуза и всяка сутрин на недоспало вдървено тяло... направо ме изпълва с паника. Защото всичко това се случва ужасно бързо и децата изведнъж се оказват пораснали, с косми под мишниците и орлови нокти на краката.

Дните на детството на децата се изнизват през пръстите ми по-бързо от пясък и аз съм наясно, че не оценявам и не се наслаждавам на всеки момент, уважаема госпожо от паркинга, затова няма нужда да ми напомняте. Нощем, когато погледна детските им личица, как спят спокойно и дълбоко, сърцето ми се изпълва с любов и топлина...и съжаление. Съжаление, че днес е можело да се забавляваме повече, да правим повече неща заедно, да споделяме повече моменти. Сигурно някой ден чувството на вина и съжаление ще отмине и когато съм стара и сбръчкана, ще прокарам пръсти през боядисаната си в синьо коса и ще си кажа: „Радвах се на всеки момент, когато децата бяха малки. Толкова бързо пораснаха.“

Но отсега обещавам едно нещо. Никога няма да спра до непозната жена на паркинга и да ѝ кажа да се наслаждава на всеки момент. Ще ѝ кажа, че детството свършва бързо, че моментите отминават бързо.

Ще ѝ кажа, че да отглеждаш малки деца е трудно. Ще ѝ кажа, че няма нищо лошо в това да плаче. Да си покрещи. Че е нормално и няма нищо лошо да се чувства разнебитена в 5 вечерта, когато децата са ѝ се качили на главата. Ще ѝ кажа да си поеме въздух. Да се скрие за няколко минути в банята, ако има нужда от минутка самота и спокойствие. Ще ѝ кажа, че единственият начин е да се смее на лудницата, каквато представлява животът ѝ. И бих ѝ казала да целува по-често на бебето крачетата, не защото ще порасне бързо и неусетно, а защото това ще ѝ донесе момент на радост и щастие в иначе откачения ѝ, хаотичен ден.

 Автор на стиха е Миряна Башева

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross