Антоанета Енчева я познавате с разказа ѝ за първите ѝ стъпки в кърменето отпреди 15 години с текста Зяпналата уста и неговата бедна майчица, а сега е тук, за да ни признае за няколко гряха като шофьор. Като БРЕМЕНЕН шофьор. ДВА ПЪТИ, през 15 години.
Мили бъдещи майки, МАЙКО МИЛА! официално ви призовава: не се качвайте да карате кола, ако не се чувствате в кондиция и има риск от възникване на произшествие, в което може да пострадате вие, бъдещото ви дете или други хора. Вземете такси, или повикайте партньора си, или приятел/ка - те да ви закарат.
А ние пък обещаваме да ви снабдим със стикери "ВНИМАНИЕ! Бременна в колата!", с които да облепите автомобила и той да се вижда поне от 2-3 километра, както и от Космоса - та когато все пак се наложи да се качите и да карате, всички да са предупредени!
********************************
Защо не се произвеждат предупредителни стикери за бременни зад волана?!! Има „Внимание, бебе в колата!”. Има „внимание – млад шофьор!”. Има дори и „внимание – блондинка зад волана”, но няма „Внимание – бременна зад волана”! Чувствам се направо дискриминирана.
Без да наранявам чувствата на някоя бременна или пък да всея страх от шофирането, ще ви разкажа моя опит като бременен шофьор. Случките с деца в колата са по-забавни, но те са за друга тема.
Вече съм в доста напреднала бременност, но преди няколко дни ми се наложи отново да шофирам. Взех джипа на мъжа ми, защото той е автоматик и реших, че ще ми бъде много по–лесно да го управлявам. Ето – ключове, документи – готова съм за 40 минутното приключение, което ме очаква.
Отворих вратата и хоп – проблем. Ами... как да се покатеря на това чудо?? Та аз едва се качвам, когато съм небременна, т.е - нормална, а сега… Аз съм си доста нисичка – метнала съм се на мама. Добре че мъжът ми, след многократни молби, купи степенки, та аз вдигнах пухкавото си краче, набрах се с ръце за тавана на колата и се залюлях, за да се вмъкна на седалката. Успях и влязох!
Курдисах се, както би казал синът ми като малък, чул думичката от баба му. Следваше дълго ръчкане на разни ръчки, които ту ме изстрелваха назад, ту ме караха да полягам, а някои само издаваха звук. Може би са правели нещо, но това ще се разбере по-късно.
Това продължи, докато не установих, че ръцете ми са доста къси, воланът - твърде далеч… а коремът ми огромен… и няма да ми стане по–удобно! Точно тогава се сетих, че мобилният ми е в чантата, която метнах небрежно на задната седалка! С леко прихлъзване надолу, достигнах с крак земята… взех го, а след това пак, с грацията на морски слон, с краче на степенката и терзанско залюляване - хоп, на седалката.
Ето ме на път. Пуснах радиото, сложих очилата и се почувствах по-уверена. Какво пък – дори и в това си състояние все още мога да шофирам! Излизайки от един завой, видях полицейска кола, но си казах – о, аз съм изрядна, пък и точно мен да спрат, едва ли.
И тогава, това младо и невинно полицайче вдигна гадната палка!
Ами сега?!
Пуснах десен мигач и понечих да отбия пред него, но учудването ми беше огромно, когато вместо плавно да завия, муцуната на Жоро (това е името на джипа) се застопори с грозен звук насред платното, точно пред полицайчето. Аз не разбрах какво се случва, докато не посегнах да сменя скоростта. Ами да – нали е автоматик и с двата си крака съм скочила върху педала на спирачката!
Вдигнах глава и погледнах полицайчето пред мен. Лицето му беше замръзнало, а погледът му изразяваше едновременно ужас и недоумение.
В този момент в главата ми нахлуха спомени отпреди 15 години… пак бременна… пак зад волана… и една доста глуповата усмивка се разля по лицето ми. А в главата ми ехтеше въпроса – „Ти ли си тая, дето удари колегата?”
Ето и цялата случка отпреди 15 години.
Бях вече в края на 7-я месец и с белия ми автомобил „шпорех” по улиците на родното ми провинциално градче. Няма да описвам подробно ситуацията, но ще разкажа за онзи момент, в който подадох газ, за да се изнеса по-бързо, за да освободя пътя и… Погледнах наляво. Просто ей така.
И го видях. Онзи моторист. С каска, като взета от главата на вълка от „Ну погоди” и със също толкова странно моторче, който се беше устремил към мен, промушвайки се иззад наредилите се коли.
В очите ми в онзи момент той изглеждаше като кадър от „Призрачен ездач”, но без веригата. През главата ми мина – ГАаааЗ… но все пак той успя да се удари в задната врата на бялата ми кола и да прелети чак през тавана.
Ще ви опиша мислите, нахлули в главата ми в онзи момент:
Още съм в колата: „Абе, кво става – откъде се появи тоя… сега ли намери да се удари в мен?”
Излизам от колата: „Леле, това червеното върху вратата какво е?! Ужас, ще отгледам бедното си, неродено дете в затвора! Защо му трябваше да се удря в мен?!”
Заобиколих колата, а хвъркатият човечец се изправи. Единственото червено нещо по него беше малко кръв от ожулената му ръка, а онова, червеното по колата ми, е било от мигач или друго нещо от мотора му. Каската се търкаляше на пътя, но беше свършила работата си. Успокоих се.
Слабичкият, висок човечец тръгна към мен, аз към него и изведнъж той започна да крещи – „О, госпожо, как сте? Седнете ето там!”. Помислих си – „Какво му става на този? Нали аз го ударих?”
И тогава осъзнах, че той се е уплашил от вида ми на говорещ морски слон. Аз бях бременна! Нещо обаче в облеклото му беше доста странно.
„Леле, ама той е с униформа… ама той е ПОЛИЦАЙ!”
Първата ми катастрофа и точно полицай да взема да нацеля.
След това всичко стана доста бързо. В малкото градче по радиостанцията се разнесла новината, че е ударен униформен колега и на „местопрестъплението” пристигнаха поне 5 патрулки, отцепиха кръстовището и започнаха оглед… направо екшън.
Аз седях на един тротоар и наблюдавах безучастно. Само от време на време някое безстрашно полицайче идваше към мен, оглеждаше ме като в зоологическа градина и когато установеше, че не хапя, а съм бременна, ме питаше с нотка ужас в гласа – „Ти ли си тая, дето удари колегата?”
А аз отговарях за пореден път вече, доста уморено и отчаяно – „Не! Той се удари в мен!”
Пристигна и мъжът ми. Пострадалият, който се оказа квартален, му се обясняваше:
„Мале, добре, че булката ти не започна да ражда, че тогава…” Мъжът ми, не много впечатлен, му отговори простичко: „Е, щяхме да го кръстим на теб!”
Ходихме и до полицията. Всички идваха да ме огледат и там същия въпрос… "Ти ли си тая, дето удари колегата?” и същият отговор „Не! Той се удари в мен!”.
Наложиха ми глоба за отнемане на предимство. Месеци след това, когато вече бях родила и се разхождах по улиците на града с отрочето си, всяка патрулка, минавайки покрай мен, намаляваше и ме поздравяваше с гадната си бибитка (знаете ги). На което аз отговарях с вяла усмивка и махване на ръка, а отрочето започваше да се дере неистово в количката (май затова го правеха).
И сега – след 15 години - пак случка с полицай.
Успях да паркирам пред него, а той само извика от далеч – „Изгасете автомобила, че да не вземете да ни изпогазите!”
Тъпата усмивка беше още на лицето ми, когато отворих прозореца и помолих да сляза за мъничко, че все пак си е преживяване.
Реакцията беше много предвидима. В момента, в който морският бозайник успя да се хързулне от седалката и да стъпи на земята, видях ококорени очи от изненада и малко ужас в тях.
Не ме разбирайте погрешно. Аз съм с доста стаж зад волана, доста километри съм навъртяла при каква ли не тежка пътна обстановка. Невинни нарушения и малко глоби.
Но ако има стикер, който да показва на околните, че зад волана стои голям морски лъв с бушуващи хормони и понижена мозъчна дейност – бих си го сложила на колата!
Просто така – да предупреждавам околните...
