Милена Стоянджова-Павлова е тук, за да продължи темата с готвенето и яденето. Разказът й сме го преживели всички, а някои по няколко пъти, затова и звучи толкова достоверно :))
И така. Били сте двама, вече сте трима. Нищо вече не е същото – не излизате, когато искате; не спите, когато ви се спи; не се храните спокойно и тихо. Преди да родя, бях се заканила да има ред и дисциплина, още повече не съм някоя мърла, дето не знае как да се оправи с едно дете.
Каква я мислих, каква стана…
Имаше период от 3-4 месеца, когато заставах леко приведена над мивката, за да погълна нещо, без апартаментът да е огласен от мощни викове и писъци. Мъжът ми правеше жалки опити да разсее дребосъка с детско предаване или някаква игра, но както вече казах, опитите бяха жалки и неуспешни. Детето искаше мама, но не и хранеща се мама. Явно е искало слаба майка, горкото.
Понеже сме интелигентни хора, четем книги, интересуваме се от възпитанието на поколението и все пак искаме да вечеряме от време на време, взехме решението да се храним едновременно като всеки си седи на стола и не пречи на останалите. Трудно, трудно, колко да е трудно?!?
Направих кратък списък на любими храни, включващ маслини (без костилка), хляб, солети, някакво месо и домати. Планът беше да подавам хапка от гореизброените неща, чревоугодникът да тъпче, съответно да мълчи, и в този момент и ние да притикаме нещо в устата. Почти се получи. Само че освен за храна, дребният ревеше за вилицата. След като преценихме, че шансът да си избоде собственоръчно очите не е чак толкова голям, склонихме да се храни с едната ръка, а междувременно да размята вилица с другата. Тази свобода на движението окуражи детето дотолкова, че започна да хвърля прибори в неочаквани посоки, като редовно улучваше я мен, я баща си. Ламината не го броя - бял кахър.
След месец дребният реши, че не му е достатъчен триатлонът с вилицата, а е настъпил моментът за участие на вилица И нож. Тук вече не позна и последваха дни на тръшкане, мучане, рев и неядене. Примири се, но и това не беше всичко. Пожела чиния. Ама не пластмасовата с магаренцето, а истинска. Сглупих и му дадох. 5 минути по-късно почиствах парченцата от пода. Взех ли си поука? Неее. На другия ден пак метох, само че чаша.
Открих какво обича да яде, без да хвърля на земята – спагети. Сам си взимаше, мажеше се до зад ушите, но беше доволен и най-вече тих. Ден до пладне. Откри, че спагетите, също като вилицата, могат да бъдат хвърляни в неопределена посока, включително по екрана на телевизора.
Имаме и светли дни – ако е много добър и послушен, се храни сам, като боцка доматчето и го прави на пихтия, а после го натиква в устата си. А в настроение ли е, се забърсва самичък със салфетка, която в процеса на хранене бива изконсумирана заедно с наличната храна. Безотпадна технология!
Излишно е да споменавам, че след вечеря се организираме да чистим основно – вдигане на маса, избърсване на дете, избърсване на столче за хранене, почистване на пода с прахосмукачка, а после и с парцал, почистване на телевизор, мебели и всичко в радиус два метра. За 50 квадратни метра апартамент, дребният е способен да изцапа 60 квадрата с един замах.
Успокоителното е, че скоро ще започне да улучва по-често устата си, отколкото нас и телевизора. Дотогава може да забрави за супата и всякакви течни манджи!
