Не, не е криза на средната възраст, а момент, в който осъзнаваш, че нямаш нужда от оценката на околните. Тъкмо това казва и Кейти Бингам-Смит, която споделя, че с началото на 40-те ѝ години старата Кейти е изместена от една нова жена. И това е страшно вълнуващо и ценно. Въпросът е да я пуснеш.
Преди пет години снимах кокошарника си. Червената облицовка ми се навря в очита и превъртях. И после врътнах още веднъж. Почувствах нещо адски силно: в мен нахлу някакъв мрак, някаква буря се заформи в мозъка ми, лицето и сърцето ми се прегряха. Бяха минали 16 дни от 40-ия ми рожден ден. Тогавашният ми съпруг заминаваше за уикенда с най-голямото ни дете, а аз оставах вкъщи с другите две по-малки.
Докато тръгваше от алеята, му казах, че нещо не е както трябва. "Психически ми е зле, не физически. Не знам какъв е проблемът."
Каквото и да беше, реших, че ще го изкарам с пребоядисване на кокошарника и печене на неща цяла нощ. И ето ме пет години по-късно, чувствайки същата буря, същата топлина. Ту се появява, ту изчезва – една нискочестотна тревожност, която ме кара да спра и да се запитам какво не е наред. Не мога да го определя точно, но нещо ме човърка постоянно и ме кара да правя неща, като например да пиша каквото мисля, да казвам "не" по-често, да искам див секс и да си правя илюзии, че държа нещата в свои ръце.
Но не. Нищо не е в мои ръце.
Веднага щом навърших 40, сякаш се изхлузих от себе си и започнах да гледам някаква жена, която не разпознавам. А тя се чувстваше изключително неудовлетворена. Нещата, които някога я караха да се чувства доволна, вече не ѝ вършат работа. Пита ме постоянно какво ще правя с живота си оттук насетне, защото със сигурност има още много неща, които трябва да се свършат.
Чувствах се адски виновна дълго време. Стараех се да продължа да правя каквото правя – да съм възможно най-добрата майка, да пека курабийки, да се срещам със сестрите и приятелите си и да говорим за майчинството, да се държа сякаш всичко е наред.
Но дълбоко вътре в себе си знаех, че не е. Копнеех да имам повече, да правя повече, да махна старото си Аз – и в същото време ме беше страх да го пусна. Една сутрин, на средата на кухнята, започнах да говоря със съпруга ми как се чувствам, заради което той закъсня за работа. Можех да кажа само по начина, по който ме гледаше, че изобщо не схваща за какво говоря.
Знаех, че му се искаше да го обобщи като "криза на средната възраст", но ме познаваше прекалено добре, за да е наясно, че не трябва да го прави.
През целия си живот слушам за кризата на средната възраст – новата кола, извънбрачната връзка, развода, да се държиш като отвързан, докато другите си мислят, че си си изгубил акъла.
Но аз си мисля, че това просто е моментът, в който надрастваш себе си, старото си Аз. Или поне това ми се случваше на мен.
Също така смятам, че не губиш нищо, когато ставаш различна своя версия. По-скоро става въпрос да откриеш истинската си същност. И това е добре.
През целия си живот, тайничко, някъде скришно в главата ми, съм си мислила: "Добре, сега това, че съм тук добре ли е? Дали това, което казах, е ок? Подходящо ли е да се облека така? Може ли да направя това или онова, щом никой друг не го прави?"
И ако направя тези неща и всичко е наред, всичко наред ли ще е всъщност? Дали ще се чувствам комфортно, или ще се прецакам толкова здраво, че вътрешният ми глас ще измърмори "Казах ли ти аз, кучко!".
И после изведнъж ставаш на 40 и започваш да чувстваш, че си изгубила време в чудене дали нещо е ок, или не. Накрая се лишаваш от всичките чувства и разсъждения какво си мислят другите, което е велико.
Но в същото време е и адски страшно, защото не знаеш какво правиш. Винаги си го играла на сигурно. И обикновено се случва, когато си омъжена дълго време и започнеш да се отдалечаваш от партньора си. Може и да имаш деца, които вече са по-големи и независими и нямат нужда от теб освен за храна или превоз.
И тъкмо заради това 40-те ти години може да са самотни. Изправяш се пред странни чувства, които не си познавала преди. Може и да имаш малко повече време. Мислиш си за всички неща, които искаш да направиш, които не си направила, а си можела. Всепоглъщащо и вълнуващо е. Опитваш се да смачкаш тези мисли и да си продължиш с нормалния живот, но изглежда сякаш не можеш.
Не се чувстваш като себе си, но си си ти.
Честно, разбрах, че само жените, които минават през същото, разбират за какво говоря, затова се държа за тях. Те са ми спасението – е, и лудият секс и писането.
Този човек, който съм в момента, е толкова различен от онзи, който бях като по-млада. Понякога тази нова жена, която съм, ме кара да се чувствам толкова неудобно, че ми се иска пак да потъна в стария си живот.
И мога да го направя. Мога. Но ако се върна, ще захвърля голяма част от себе си. А 40-те ми години се опитват да ми кажат "Стига толкова, правиш го вече прекалено дълго. И ще си добре."
Просто отнема време, докато го повярваш.
