Понякога животът не ни поднася просто лимони, а направо ни шамаросва с такива – като смъртта на близък човек, която е адски болезнена и много трудно преодолима. Днес споделяме с вас емоционалната история на Катлийн Фолк Милър, директор на докторската програма Книгоиздаване в университета „Дрексел“ във Филаделфия, която неочаквано, в рамките на едва няколко месеца, остава сам родител на три деца. Тя публикува разказа си в Ню Йорк Таймс и споделя преживяванията от повторната си среща със смъртта – този път с малка птица на предната веранда.
********
От предната веранда долетяха най-странните звуци – пищене и нечовешки крясък. Децата побягнаха уплашени в кухнята с викове, което аз също исках да направя. Но трябваше да се справя с това, каквото и да беше то.
Огледах се и видях котката ни, Ехо, която държеше в устата си един кардинал, а птицата удряше с криле и пищеше, опитвайки се да се измъкне. Първата ми мисъл беше да се обадя на съпруга си, след което веднага осъзнах: не можех. Преди месец той беше умрял. Още се будя всяка сутрин в шок от тази нова реалност.
Дон разбра, че е болен през септември и почина през юни. Като преподавател, не можех да не отбележа времето – смърт за една учебна година. Не трябваше да умре от този рак. Два дни преди това все още слушах: „Това е само крайпътен камък. Ще се справим.“.
И аз предавах убежденията си на децата: „Ще бъдем в Поконос до август. Няма да пропуснем риболова тази година.“.
Децата бяха твърде малки, за да го посетят накрая в интензивното отделение, и така и не видяха тръбата в гърлото му, нито знаеха, че е в медикаментозна кома или че нивата му на албумин са под прага на гладуване – доказателство за неговото бързо влошаващо се състояние. Последното не ми бе казано, докато не стана твърде късно.
Сега исках само да спася тази птица. Влязох в кухнята, грабнах метлата и изтичах обратно навън, без да обръщам внимание на въпросите на моите деца какво е това и как ще се справя.
Казах им да включат телевизора и да останат вътре. После излязох на верандата и започнах да налагам Ехо, опитвайки се да я накарам да пусне птицата. Децата се страхуваха да погледнат през прозореца или да дойдат на входната врата, но чух, че едно от тях извика: „Какво става?“.
Метлата нямаше ефект. Удрях Ехо прекалено внимателно, защото не исках да я нараня. Перата летяха и дори в този миг си мислех колко красиви изглеждаха те и блясъка на червените криле на птицата на фона на черната козина на Ехо. Отне ми няколко замаха, за да осъзная, че вече крещях с пронизителен вик „Ааааайййййй“, съпровождайки всеки удар.
Бях наложила пол върху птицата и тя беше "тя" – прелестно, малтретирано същество. Никога не бях виждала кардинал толкова отблизо и ми се стори невероятно, че такъв цвят може да съществува в природата; че може да принадлежи на нещо, което лети в небето.
Ехо пусна кардинала и я грабна обратно, а докато за секунда птицата лежеше на верандата, виждах, че тя бе сериозно наранена, разбита. Въпреки това червеното навсякъде беше само от перата ѝ, нямаше кръв. Собствената ми кръв бумтеше в ушите.
Дон умря за около три часа в една неделна сутрин. Сепсисът се разви: органите му отказаха; сърцето му беше последното нещо, което се предаде. Родителите ми ме закараха до нас от болницата и влязоха с мен, за да бъдат допълнителна подкрепа за децата.
Исках да се докосна и до трите си деца, докато казвах думите, а когато ги изрекох, най-голямото се отдръпна невярващо. После се изправиха и казаха, че не може да е вярно.
Бях им казала, че ще ходим на риболов.
Скръбта и объркването им бяха твърде силни, за да разберат, че бях казала това, което се надявах да е истина. На 13, 11 и 5, те все пак вземаха всичко, което казвах, за чиста монета. Родителите ми им говореха нежно и се опитваха да ги успокоят, но аз приех обвиненията им, гнева им, защото вярвах, че съм се провалила и се чувствах като лъжец.
Не бях го спасила за тях.
А сега бях застинала на верандата, с метлата хоризонтално в ръцете си като пушка. Нямаше какво да направя, освен да наблюдавам края на птицата. Ехо я пускаше и ѝ се нахвърляше отново и отново.
Птицата спря да пищи и децата заедно се приближиха до входната врата, а трите им глави бяха скупчени, но намериха достатъчно място, за да погледнат. Не говорихме. Видяха сцената и се отдръпнаха, оставяйки ме сама.
В края на краищата, беше моя задача, като единствен родител, като „пораснала“ (което завинаги ще бъде оградено с кавички), да събера перата, да се справя с последиците. Това е, което правех по цял ден, всеки ден, в продължение на седмици – да се справям с последиците.
Мислих за деня на погребението на Дон, когато осем от моите приятелки от различни моменти на 40-годишния ми живот се озоваха на същата тази веранда с мен.
Говорихме и пихме вино, тюхкахме се на колко от нас им се искаше все още да пушехме. В един момент стоях на най-горното стъпало, гледах навън и чувствах тези жени зад мен. Стоях кротко и просто слушах звука от разговора им повече от думите им и се чувствах по-силна от това. Усещах как гръбнакът ми, се пълни с течна стомана и знаех, че ще мога да продължа.
Когато се родиха моите деца, други хора искаха да бъдат в родилната зала – сестра ми, снаха ми, майка ми. За мен преживяването на раждането беше толкова интимен момент, колкото и зачеването, и ние взехме решението съвсем автоматично: разбира се, че само двамата щяхме да сме в залата.
Но отсега нататък решения за родителството и домакинството щях да взимам сама. Не знаех какво да правя с тялото на Дон. Не бяхме обсъждали неговите погребални желания, защото прогнозата до края на часовете му беше съвсем добра. И сега не знаех какво да правя с тази осакатена птица.
Взех капак от кофа за боклук и сметох перата с все птицата в него, и отново бях поразена от красотата ѝ. Очите ѝ не бяха затворени и си помислих, че трябва да проверя дали птиците имат клепачи. Ехо започна да мрънка пред входната врата, за да я пусна вътре и аз я пренебрегнах. Представих си как децата седят на дивана, гледат нещо по телевизията и чакат да им кажа, че всичко е свършило и вече е ОК.
Сложих капака върху ракитената масичка и събрах перата от мебелите на верандата – някои се бяха заболи в ракитака на дивана, а други – в кадифените възглавници. Поставях всяко перо върху черния гумен капак и се надявах, че ще мога да намеря лопата измежду инструментите на Дон, които дори не бях поглеждала още. Погребението на кардинала също беше нещо, което не ми се случваше по желание.
Бях погребала Дон, щях да погреба и птицата.
Три месеца по-късно, вече се бях върнала на работа, и отново си спомних тези червени пера, когато децата бяха вкъщи без мен, а котката – все тая котка! – влязла в къщата с дълбока рана на опашката, от която шуртяла кръв при всяко мърдане.
Децата я взели и се втурнали към верандата, а после, още по-разумно, към двора. Те преценили ситуацията и наличните материали, и направили превръзка от сгънати хартиени кърпи и тиксо. Поставили Неоспорин на раната, защото съм слагала Неоспорин на почти всяка рана, която някога са имали, независимо каква е била.
Правейки го, чувствах, че има процес, който трябва да бъде следван, протокол.
Когато се прибрах вкъщи, те ми разказаха цялата история едновременно, прекъсвайки се един друг и показвайки ми опашката на Ехо, колко добре беше фиксирана превръзката, как знаеха, че лейкопластът нямаше да работи върху козината ѝ.
Те изглежда бяха най-горди от факта, че не ме бяха повикали – бяха се справили със собствената си спешна ситуация с изобретателност.
След като ги целунах и ги похвалих, влязох в кухнята, за да приготвя вечеря и да поплача за моите смели деца.
Казвам на студентите си, че най-големите моменти в живота – автомобилни злополуки, дипломирания, дори смъртта – може и да не са най-добрите вдъхновения за тяхното писане.
Казвам им, че най-значимите моменти се случват в някой случаен вторник.
Денят на кардинала всъщност беше вторник. Не бях спасила тази птица и не бях спасила съпруга си.
Но почистих верандата и предпазих децата си от най-лошото, и това бе най-доброто, което можех да направя.
И децата ми се бяха научили да са жилави, което е най-важното.
