Ралица Найденова днес е гост на Майко Мила!, за да ни разкаже за нейната борба с килограмите. Тя, досущ като нас и още хиляди хора по тая планета, обича да яде. И е отгледана от баба, която обича деца, които ядат! И все пак някакси се е поддържала в чудна форма докато не дошъл денят, в който... какво? РОДИЛА ДЕТЕ. Както е модерно да се казва - "взЕми тия 15 кила отгоре!". Та сега Ралица ще ни разкаже как се е справила с тях, без да претендира, че нейният начин е единственият работещ. Но не пречи да прочетете и да се мотивирате!
******************************************
Най-трудно е да се откажеш от навиците си. На теория всички искат да са слаби и да не пушат. На практика, както казва Марк Твен: „Най-лесното нещо на света е да откажеш пушенето. Аз самият съм го правил хиляди пъти“.
Отказах цигарите преди 14 години. Един ден спря да ми се пуши (а дърпах по 2 кутии на ден) и така до днес. Едно от най-хубавите неща, които съм правила, е, че спрях да пуша. Няма да разказвам за тази битка сега. Споменавам я, защото беше много по-лека от битката с ножа и вилицата — тя е за цял живот. Не можеш просто така да се откажеш от храненето. Писнало ми е да следя килограмите, да мисля какво, кога и колко да ям, да се грижа за менюто на домочадието… А иначе обичам храната, да я ям и да я приготвям. И да ми е вкусно.
Всяка жена е дебела в собствените си представи. Дори най-слабата. Знаете как е… Винаги има едни 3-4 килограма за сваляне до идеалното тегло. Тези 3-4 килограма изобщо не са интересни. Мисълта ми е за свалянето на много килограми. Не с глад, а с ядене. Защото с глад и баба може. Временно. През по-голямата част от живота си се борим с килограмите, сваляме и качваме. Повече качваме.
Отгледана съм от баба с баници, мекици, палачинки, кускус и пържени филии, обилно поръсени със захар и дебело намазани с домашен конфитюр. Баба беше като всички други баби. Съблюдаваше максимата: „Едно дете е здраво и щастливо, когато е добре охранено“. Не съм от онези фиданки, които се задоволяват с минимално количество храна. Не съм и от онези, чийто метаболизъм се движи със скоростта на светлината.
Единственото ми преимущество е, че съм относително висока и конструкцията ми носи на килограми. Причината да не се търкалям е не толкова че спортувам, колкото че навреме промених отношението си към храната.
Цял живот съм тежала 60 килограма при ръст 175 см. Преди десет години с първата си бременност качих 33 килограма! Не толкова с ядене, колкото с обездвижване. Лежах близо 7 месеца за задържане. Заприличах на кит и бях ужасена от външния си вид.
Коремът ми се движеше два часа пред мен, задникът изоставаше с три. Както пее Силвия Кацарова: „Минавааа, големият кораб минава… “. Мислех, че никога повече няма да изглеждам нормално. 40 дни след раждането се осмелих да се кача за първи път на кантара.
Теглото ми беше минус 18 кг. Свалени от стреса покрай новороденото, заради който редовно забравях да ям. Естествено, не бяха 18 кг мазнини, а най-вече задържани течности. Успокоих се и реших, че останалите ще изчезнат скоро и неусетно. Разбира се, нищо подобно не се случи.
Онези 15 килограма бяха борба всеки ден през следващата година. Побвах какви ли не хранителни извращения — Дюкан, разделно хранене, тотално неядене, само сладолед, само кафе, само мазнини, само протеини, само въглехидрати, само алкохол, фотосинтеза, пълен пост, само сурови плодове и зеленчуци.
Мразя диетите. Всички ги мразят. Започнах да се интересувам от процесите в тялото, от това как реагира то при прием на определени хранителни вещества, как реагира при глад.
Разбрах какво е гликимичен индекс, какво прави инсулинът, за какво е отговорен лептинът, и т.н. И тогава, за първи път през живота си, трайно промених хранителните си навици.
Ограничих тестаците и захарта. И свалих пустите 15 кг (е, останаха един 3-4 пожелателни за сваляне, но за тях няма да говорим). И после започна битката за запазването на това оптимално тегло.
Допреди близо три години, когато забременях отново. Качих само някакви си 8 килограма без бебето. Мислех, че този път ще е лесно. Да, ама не. Две години свалях 8 килограма. Как ги свалях ли… Ами чаках.
22 месеца след раждането чаках килограмите да си отидат сами. На същия принцип както онези 18. Да, ама не. Едно е тялото на 30 и съвсем друго на 40 години.
Викам си - може нещо щитовидната да прави проблем. Проверих. За момента работи добре. Не ядях много, но и не спях. Колко да спиш, като имаш малко дете… Не знаех, че без сън няма отслабване. После се примирих. Закъде ще отслабвам, кво ще му се занимавам, нали вече не съм първа младост, плюс-минус някой друг килограм, чудо голямо!! Ще си остана една щастлива дебела. Скрила съм слабите дънки дълбоко в гардероба, но усещам как ме гледат и ми се подиграват.
И така, само си мечтаех безцелно до дата 26 октомври 2017 г., когато направих квантов скок в главата си и реших, че е време за действие. Край с оправданията и инертността.
Отидох на истински диетолог. Лекар, който цял живот с това се е занимавал. Той ми изготви хранителен режим. И то не с цел отслабване. Режимът е базран на петкратно хранене и спазване на онези прости правила за добра форма, които са написани във всеки женски сайт. Лиших се само от две неща — захарта и глутена. Сега е модерно да се изключи приемът на захар и глутен. И е още по-модерно да се подиграваме на всички, които по една или друга причина са ги отказали.
Простата истина е, че организмът ни няма никаква нужда от рафинираната захар. Но мозъкът има. Добрата новина е, че може да бъде надхитрен. Когато захарта се замени с мазнини, а приемът на въглехидрати се сведе до минимум. И не, от мазнините не се дебелее.
Според последните проучвания за изграждането на нов навик са необходими около 40 дни. 43 дни по-късно за първи път от близо три години насам обувах дънки. Подлите слаби дънки ми ставаха. Тежах с два килограма по-малко отколкото когато забременях. Това беше лесната част от битката. Предстои трудната — килограмите да си останат толкова.
Първата седмица от режима беше меко казано неприятна. Трябва да мислиш кога и какво да ядеш, да го приготвиш, а преди това да го купиш. Досада… После стана рутина. Спрях да го мисля. Истината е, че не ми липсва нищо. Чудесно си живея без захар и без тестени изделия. Те не ми носят удоволствие, само излишни килограми.
И не казвам, че до края на живота си няма да вкуся пица или торта, просто вече знам, че мога да се чувствам добре и без тях. Отношението ми е различно. Моментният отказ и лишенията не са решение. Ако гладуваш с мисълта „ох, само да свърши тая мъка и ще си си хапна хубавичко“, каузата е обречена на провал.
Единствената успешна стратегия е в цялостната и трайна промяна на нагласата към храната и най-вече към нас самите. Килограми се свалят трудно и с постоянство, а 80% от успеха е свързан с начина на хранене. И с лишения, които в даден момент престават да бъдат лишения, защото вече не ти липсват. Ограниченията са ограничения, само ако ги приемеш за такива.
Защо пиша всичко това… Защото искам да ви кажа да не отлагате. Не чакайте да дойде новата година, за да се разделите с онова, което ви тежи. Буквално и преносно. Не се страхувайте да се променяте. Всяка промяна е прераждане… и после ти е по-леко.
