От няколко години си мисля, че едва ли ще доживея времето, в което бележката от пощата ще престане да бъде такова събитие в живота на обикновения, клет гражданин. Да доживея как бележката въобще престава ДА БЪДЕ дори не мога да си представя – все пак, това е ХАРТИЕНА БЕЛЕЖКА, а всеки българин знае, че по-óбично нещо от БЕЛЕЖКА в тая държава няма.
Откак се помня, пристигането на въпросната ми приятелка е Голямо Събитие. Първоначално събитието е радостно, защото няма по-чакано нещо от тия бележки в живота на човека. Може би само мензисът бие пощенското известие по трепетност на очакването, както и определени транспортни линии в столицата, като например автобус 72, който, когато и да дойде, чувството все е като Нова година.
След това събитието става трепетно – дали ще ми дадат колетчето веднага или ще ме върнат за нещо и ако ме върнат за нещо, както най-вероятно ще стане, какво може да е това НЕЩО? Какви ДРУГИ документи трябва да нося освен БЕЛЕЖКАТА? Дали няма да ме глобят, като ида в митницата само ей така, по бележка? Защото, нали, българският гражданин винаги трябва да е нащрек за потенциална глоба или такса, независимо дали е по бележка или по без бележка (като във вица за заека и шапката).
След това чувствата преминават през още няколко състояния, докато накрая, след известно количество часове, пари и нерви, на някое гише на гражданина му се отщява да получава и пратка, и колет, и въобще да живее тоя живот, изпълнен с бележки, листа и картончета, и му иде да легне на релсите на трамвай 18 или най-близкото пътно-транспортно средство и да приключи с тая мъка, оставяйки БЕЛЕЖКА, на която пише ПИСНÁ МИ ЖИВОТЪТ!
Но нека не объркваме уважаемите читатели и да започнем историята отначало.
Преди два дни получих бележка. Толкова отдавна я чаках, че вече си мислех как никога няма да я получа или пък че ще я видя снимана в интернет, като онези невероятни случки, в които, сред уловените в мрежата си раци индонезийски рибар намира любовно писмо, писано от германски войник до любимата му Гертруде преди 77 години.
Вчера, въоръжена с бележката, пристъпих прага на Агенция Митници, убедена, че еволюцията, която доказано променя нещата към добро, трябва да е сторила това и с митницата. И действително - отначало гражданинът се заблуждава, защото стените отвътре са боядисано в приятни пастелни цветове, а гишетата са нагиздени с алуминиева дограма и човек си казва, че при наличието на такива модерни интериорни подобрения неминуемо в митницата ще да е бил инсталиран и КОМПЮТЪР.
Потънала в самозаблуждения, зачаках на опашка на гише 13 (към което гражданите се самонасочват посредством табелка и стрелка), и, подготвена от текста в митническата бележка, се заех да търся в имейла си потвърждението на поръчката, която да докаже, че аз съм Красимира и съм си платила това, за което идвам.
Мило, невинно момиче, и то носещо своята безценна БЕЛЕЖКА, застана неуверено до мен и ме попита дали знам как трябва да докаже, че поръчката е направена именно от нея.
Ееее, казах самоуверено – значи, отваряте си мейла, показвате електронната разписка и готово! Все пак, отдавна сме в 21 век, не може да искат хартиени разписки, умозаключих аз незнайно защо, след което дойде моят ред и аз тържествено се застопорих на гишето, хвърляйки един опознавателен поглед вътре, само за да установя, че в гишето има:
тетрадка
тефтер
огромна картонена кутия с бележки и картонени листчета
ластици
И НИКАКЪВ КОМПЮТЪР ИЛИ ПОНЕ НЕЩО ЕЛЕКТРОННО, НАПОДОБЯВАЩО КОМПЮТЪР, КАТО НАПРИМЕР ТЕРМОМЕТЪР
Започна разговор.
Добър ден, добър ден, ето това е моята бележка, дайте да я видя, а къде ви е разписката, аааа ми ей сега ще ви я покажа, ето я, хоп – отварям приложението на сайта, от който съм поръчвала, и показвам името си, номер на поръчката, колко съм платила.
ОООО. Не!, каза лелята из дебрите на гишето. Начи, отивате на гише 24, принтирате и се връщате.
Шок, недоумение и пот, която се стича на вади от гърба и нахлува в гащите ми.
Моля? Къде да принтирам?? ЗАЩО?!?
На гише 24, има компютри, отивате, принтирате и се връщате! Искат ни ги на хартия. Следващият!
Овесвам нос, поглеждам засрамено момичето след мен и се потътрям в търсене на гише 24, неподготвена за това, което ме очаква. А то е нещо неописуемо!
Тръгне ли веднъж гражданинът да търси гише 24, той, досущ като един добродушен естествоизпитател, навлизащ в бразилската джунгла, попада в друг свят, в който е добре да е въоръжен най-малкото с харпун, аспирин и челник.
Това е свят, в който гишетата от нови, алуминиеви и бели стават антични, дървени и жълти; свят, в който по тавана кокетно висят мрежи, улавящи пилешките лайна, които се сипят от небето или откъдето там се сипят; свят, в който през 10 сантиметра са окачени реклами на лотарийни талони за търкане, и свят, в който НАИСТИНА има стая 24, съдържаща два (2) компютъра.
На тези компютри всеки нещастник, който НЕ си е разпечатал предварително на хартишка детайлите по поръчката, се свива на едно столче, отваря наличния браузър и влиза там, където трябва да влезе, след което прави път на следващия нещастник, и така се заражда едно топло чувство между хората, характерно за ситуации, в които всички си стават близки в нещастието, като например по време на наводнение, земетресение и други природни катаклизми.
Често първият нещастник обяснява на следващия нещастник какво ТОЧНО се иска от него, за да могат всички нещастници да се върнат на гише 13 с изрядно и коректно изпринтени бележки, а не с някакви ненужни бележки. И въобще, заражда се едно гражданско общество, сплотено от недоумение, незнание и цялостно усещане, че то, милото общество, е един тотален тъпанар.
Следва плащане на принтираната бележка - 1 лев на страница, срещу който получаваш въпросната страница, както и касов бон, и още една бележка - за да не вземеш да останеш без достатъчно бележки и да се почувстваш непълноценен - и отново потегляш на път.
С целия този наръч от бележки се връщам на гише 13, подавам ги на служителката и чувам, че за услугата, която ми правят (която, Бога ми, все още не разбирам каква е, при положение, че АЗ снова като валяк между осемдесет и пет гишета), ще трябва да платя 3 лева за нещо си, 20% ДДС върху стоката и още 13 лева за ОЩЕ НЕЩО СИ (нито чувам, нито разбирам, нито искам да знам).
Преди това обаче трябва да попълня на ръка първоначалната, оригинална бележка - така наречената от биолозите в Сорбоната МАЙКА-БЕЛЕЖКА, която вероятно след това бива забодена в някакъв хербарий от себеподобни и остава да виси там докато някоя по-развита цивилизация не ни превземе, дай Боже всекиму.
Готова съм, измънквам плахо, след като съм попълнила и ТАЗИ бележка, и питам колко ще дължа за ЦЯЛАТА услуга, въобразявайки си, моля ви се, че плащането става на същото гише.
Реалността обаче е сурова. Тва да не ви е като по филмите, дето едни хора отиват на гишето по пуловер и си купуват билети за Сан Франциско, или като по другите филми, дето хората си вадят РАЗНИ НЕЩА по интернет?
Хахаха, алооо, тука първо се попълват БЕЛЕЖКИ!!!
И така от дупката на гише 13 ОТНОВО се шмугва наръч бележки и ми се казва, че този път трябва да се разходя до гише 28, където е какво?
КАСА!!!
В този сюблимен момент, в който рязко ми се прииска окаченият таван на Агенция Митници да се срути върху всички нас и да се събудим в някой друг живот, в който ще сме двугърби камили в Сахара, милото, невинно момиче до мен зададе на служителката удивителен въпрос:
„Аз само искам да попитам дали ще има някакъв проблем, понеже един месец, след като направих поръчката, се омъжих и сега съм с друга фамилия“?
Е, таванът може и да не падна, но тишината, която настъпи, притисна всички с подобна сила.
Ей това младо поколение, бе – ходи си по света, и си се жени ей така, безнаказано и нехайно, нали, сменя си фамилиите и после имало ли било проблеми.
МИ ИМА, РАЗБИРА СЕ.
Започна се разговор, в който служителката излезе от гишето и дойде отпред - очевидно случаят беше извънреден.
Дали момичето си носи документи? Ааа, ми носи, разбира се, как да не носи – и акт за раждане си носи, и брачно свидетелство си носи (егаси, какво предвидливо момиче – сетило се да си носи брачното свидетелство, за да си получи червилата, поръчани по интернет!!). Служителката ги взима и изчезва, а аз през това време, вече потънала в нещо като кататония, отново поемам по пътя към Другия свят, защото гише 30, КАСА, ме зове.
Инсталирам се отпред и, с целия си мозък, задавам въпроса „А с карта може ли да се плаща?“, въпреки че по надвисналите пилешки лайна в мрежите би трябвало да мога да отгатна, че на гише КАСА няма инсталирано никакво друго устройство освен телбод. Не можело, разбира се, обаче имало банкомат.
Нарамих бохчите с бележки, отидох до банкомата, изтеглих пари и отново застанах на гише 30, където ми взеха парите и се подписах в огромна ТЕТРАДКА наопаки. Въобще, забелязала съм, че това, ТЕТРАДКАТА, за българското учреждение е като кислорода във въздуха. Какво ще стане някой ден, ако спрат да произвеждат тетрадки, дори не искам и да си помислям!
След което, приятели, какво, мислите, ми дадоха??
НОВИ БЕЛЕЖКИ!! И, за щастие, КОЛЕТА!
Боже, какво щастие, хора. Един грозен мукавен кашон, толкова много щастие. Един кашон, взет само срещу осем разходки между различни гишета, 13 бележки и, забележете, без да е нужно да си показвам брачното свидетелство, акта за раждане или касовата бележка от бисквитките за котарака! Не са ми мерили стъпалата, не са ми искали кичур коса, не съм оставяла нокти за биохимичен анализ.
Вярно, ходих един път на 13-то гише, после един път на 24-то гише, после пак на 13-то гише, после на 30-то гише, после на банкомат, после на 30-то гише, платих sms за зелена зона, платих и 70 лева НЕЗНАЙНО ЗА КАКВО, но все пак, ВСЕ ПАК – държа ли мукавен кашон в ръцете си? Държа. Жива ли съм? Жива съм.
Е, какво повече искаме, бе, хора? Ааа, електронна системка ли ни се е приискала? Компютърче, нещо, таблетче? Едно гише, на което да става ВСИЧКО?
Хаха, еее, НЕ МОЖЕ!!! Не може и кашон, и електронна система. Не може пилешки лайна в мрежа, и компютри. Не може плакати с талони за търкане и таблетчета.
Може само тетрадка, телбод и картонена кутия с дълги картонени разделители, разделящи тънки, хартиени бележки.
Затова, ако и вие сте били на изследователска мисия в Агенция Митници, другия път упълномощете Български пощи да ви представлява там и да ви оправя документите колкото и пари да ви струва това. Аз, лично, така ще постъпя.
Защото все пак, НАИСТИНА най-важното е да сме живи и здрави.
P.S. След публикуването на този текст, Красимира получи мило и любезно обаждане (наистина!) от PR отдела на Агенция "Митници", откъдето ѝ обясниха, че така описаната "услуга" всъщност се извършва от Български пощи и митницата няма нищо общо с целия хаос. Единственото нещо, което ги свързва, е общият вход на сградата и само първото посетено гише (13) е в юрисдикцията на митницата, оттам нататък всичко е дело на пощите. Това наистина обяснява много неща!
