Познавате Рени Маринова с нейния разкошен разказ Алиса в страната, в която се гордее със себе си и суперзабавния текст Карантина, а сега е тук по една от любимите ни теми - бабите ни.
Баба лежи на първото легло, до вратата.
В стаята има още пет жени. Мирише на урина.
В дъното на стаята, до прозореца, един монитор следи сърдечния ритъм на възрастна жена набучена с безброй тръбички. Вчера, когато идвах, тези тръбички ги нямаше и тя ме помоли да ѝ закопчая герданите, които лекарите ѝ свалили по време на операцията. Не можела да ги закопчае сама, но и без герданите не можела.
Сядам до леглото на баба и се старая да не чувам пиукането на монитора. Не искам и да го гледам.
Тя спи.
Оглеждам краката ѝ – отоците са спаднали, жълтият цвят на лицето ѝ леко се е променил, почти прилича на себе си.
Баба направи сърдечна криза преди два дни и сега е в Кардиологичното отделение на Окръжна болница.
"Амортизарано е сърцето, госпожо", ми каза лекарката. След това ми показа рецептурната ѝ книжка, за да видя, че последните месеци тя не е взимала лекарства.
Навън е горещо. Щорите на прозорците са вдигнати и слънцето пече върху леглата със задрямалите болни. Ставам да ги спусна и виждам причината за миризмата на урина – един от катетрите се спукал и жълтата течност се е разляла под две от леглата. Отивам да извикам санитарката. Тя е сърдита, но ме последва – вчера имахме лек диалог.
От тряскането на вратата баба се събужда.
Пита ме защо съм дошла по никое време. Отговарям ѝ, че съм наминала да удуша една-две санитарки и после се прибирам. Истинската причина, е че нямах връзка с телефона ѝ. Питам я защо го е изключила.
"Ма не знам, ма бабке, не е звънел", отговяря ми искрено тя и го изважда от под възглавницата си. Включила е самолетен режим.
Санитарката мие пода с такава ярост, че всички вече са будни. Усмихват ми се. Вчера им купих сладолед, лекарят ми разреши.
Помагам на баба да се изправи в леглото, но тя ми бута ръката:
-- Можа си и сама!
След това поглежда гордо останалите:
-- Рени пак е дошла. Нема да ме остави на мира!
Всички кимат в съгласие, а мен ме напушва на смях. Дръпвам ѝ една реч (поредната) да си държи телефона включен, защото се притеснявам когато нямам връзка с нея…
-- Страх та е да не съм умрела?
-- Страх ме е.
-- Ма то ще се свърши света без мене! – иронизира ме тя.
Премълчавам това, че не знам за другия свят, но моят няма да е същият, никога няма да е същият без нея.
После започваме да говорим за „сватбата“. В неделя ще сключвам брак, но баба отказва да приеме, че може да има сватба без тупан и кларинет. Затова са кавичките.
Имахме дълги разправии с нея за това, че искам просто да подпиша и после кротко да си пийна с няколко приятели.
Баба иска да има тупан.
Разказа ми, че за сватбата на вуйчо е заклала дванайсет овце и две телета. Категорично ѝ заявих, че няма да коля овце. Теле още по-малко.
Следващият ни сблъсък беше за роклята. Не искам булчинска рокля.
"Е как така без рокля! – ахна тя насреща ми – каква булка ще бъдеш без рокля?!!! Требва да си с дълга рокля, с камъни, да лъщят."
Убедих я, че няма да лъщя.
След това се опитах с кротък глас да ѝ напомня, че не съм девица и синът ми е на 8 години. Баба обаче веднага ме контрира, че някаква си от Европейския парламент имала седем деца и миналата година вдигнала сватба барабар с децата.
И добави съкрушителен аргумент: "Ми ти да не мислиш, че всичките ѝ деца са от един мъж!"
Вчера отидох при нея в болницата и занесох роклята, която избрах за клетата си сватба. Семпла рокля, но бяла – заради нея.
Облякох я и направих няколко тегела из болничната стая. Всички я харесаха и баба нямаше как да не се зарази от общия ентусиазъм.
"Хубава е!", отсече баба. И ти прилича.
След това поясни на останалите, че съм си избрала такава рокля, щото съм учена.
Отдъхнах си.
Вчера изписаха баба от болницата. Вече е по-добре. Отоците са спаднали, аритмията е овладяна.
Прибирам се от работа и сипвам по една ракийка по лекарско предписание.
Баба е мълчалива. Питам я как е – отговаря ми, че е добре.
Подканям я да хапнем, за да си изпие хапчетата. Отказва да яде. Уплашена съм и я притискам да ми каже какво има.
"Немахме телевизор в болницата… и сега гледах новините. Какъв човек требва да си, та да се гавриш с дете на седем години и после да го затриеш? Каква майка го е родила тоя изрод, дето е затрил на хората детето…. и какво ѝ е сега на тая майка?"
Опитвам се да я спра, но тя продължава: "Какъв свет стана, ма Рени, какво е това чудо… а ти хапчета ми даваш, да съм жива, на сила ме караш да съм жива, в тоя свет мръсен! Що ма караш да съм жива?"
После се разплаква.
Събирам се.
Ставам и довличам Момчил в кухнята. Тръшвам горкото дете пред баба и ѝ заявявам, че е заради него.
Заради сина ми искам още да е жива.
Да го научи поне на част от това, на което е научила мене.
Да му даде поне стотна от любовта, дето я е дала на мене.
Да я запомни. Да я знае.
Той сам да я знае, а не да му разказвам.
След това ѝ подавам хапчетата.
Тя ги изпива.
Още за бабите:
