fbpx
Образование

А след оплюването накъде?

4 февруари 2020

Днес в Майко Мила! публикуваме текст на психоложката Ирина Атанасова, доктор по Педагогическа и възрастова психология и психоаналитичен психотерапевт и медиатор. С този текст тя ще ни обясни сложните конструкции и причинно-следствени връзки, които се зараждат в главата на едно дете, когато то стане неволен съучастник в насилието над друго дете. Помолихме я да ни разкаже какво се прави в ситуация, подобна на случилото се в Пазарджик, когато учителка реши да накаже свой ученик, плюл други деца от класа, с всеобщо заплюване от всички съученици. Ирина недвусмислено определя ситуацията като насилие от възрастен към дете и споделя как би следвало да реагират родителите и училищната инстиуция.


Да говориш за насилието над деца е трудно по различни начини. Първата трудност произтича от идентификацията с детето жертва. Втората – от позицията ни на възрастни, а има и още нива на трудности.

Човечеството нямаше да оцелее, ако нямаше импулса да закриля потомството си от всичко и на всяка цена. Когато осъзнаем, че някъде има дете, преживяло ужаса на злоупотребата, у нас започва да се надига вълна от емоции, първата най-силна мотивационна система на психичния ни апарат.

Тя се усилва от поривите на друга естествена сила, задвижваща човешкото поведение – стремежа ни към справедливост. Той принадлежи към втората мотивираща система на психиката ни, а именно – интелекта и разсъдливостта.

Обичайно, системата на емоциите и системата на интелекта действат като две противотежести. Човек успява да обуздава емоциите чрез инструментите на разума. Удържа своеволията на разума си под нивото на студения садистичен разсъдък чрез емоциите и чувствата на съпричастност, жалост, любов и т.н. На практика живеем в относителен взаимопроникващ баланс (Платон му казва диалектика).   

Насилието над дете е ситуация, в която двете системи не действат в антагонизъм. Вълните от емоции се усилват от поривите на стремежа ни за справедливост и бурята е факт. Можем да го забележим във всеки коментар по темата, във всяка медийна реакция, дори в реакциите на институции и длъжностни лица. 

В стремежа си да защитим жертвата и охулим насилника забравяме, че когато в една общност се случи нещо като това в Пазарджик, тя цялата жужи като кошер дни наред.

Децата знаят какво се е случило, коментират, слушат, преживяват, фантазират. Случило се е с дете, което те познават, виждали са го на двора, в лавката, на стълбите. Усещат заплаха – „А можех да съм аз...“

Вероятно ще ви се стори пресилено, ако кажа, че жертвите в тази ситуация са всички деца в училището. Не е. Когато научите, че в друг град са се увеличили кражбите по домовете, тази новина не ви въздейства така, както думите на съседката, че вчера са обрали апартамента на горния етаж. Заплахата е тук и сега, в рамките на вашето териториално, социално Аз. Тя е близо, тя е на ваша територия. Чувството за защитеност се нарушава. Вероятно ще си купите ново резе или най-малко ще започнете да заключвате с още един оборот и да оглеждате повече непознатите във входа. Страх ви е да не ви се случи и на вас. Нормално е. 

С децата в училището е същото. Има действия, които общността следва да предприеме, за да се погрижи за косвените и реални участници в събитието. Именно това казва и приетият от МОН през 2012 г. и утвърден отново със заповед на министъра от 2017 г. Механизъм за противодействие на тормоза и насилието в институциите в системата на предучилищното и училищното образование. Той постановява в случаите на тормоз да се извърши професионална интервенция на всички нива в системата училище. Понякога това не се случва, защото липсва времеви и човешки ресурс, друг път – защото хората са твърде объркани и потресени или не знаят как, понеже никой не ги е учил какво точно да правят.

С детето, което е било обект на учителския гняв и тормоз, ще работи психолог. Ще бъдат дадени насоки на родителите. Така и трябва да бъде, това е първата зона на работа – жертвата. Относно неговото възстановяване, аз съм оптимистично настроена. Имаме добри специалисти, институциите се самосезираха, обществото се активира да го защити. Заклейми насилието, анатемоса насилника и ясно показа, че така не се прави.

Жертвата има шанс да получи справедливост и социална реабилитация. Това е от решаващо значение при възстановяването на всяка жертва на злоупотреба, било дете или възрастен. Тук нещата е по-вероятно да тръгнат и приключат добре. Струва ми се добре, че намесата на прокуратурата подсказва адекватно отношение към проблема.

Има и втори пласт: децата, които са предизвикали това момче, и техните семейства. Като детски психолог, за тях се тревожа най-много. Детската им свада е станала повод техен ученик да пострада жестоко. Човешкото мислене има причинно-следствена логика, която почива на времевата последователност. Ако събитие Х предхожда събитие Y, значи го предизвиква. Това е биологично зададена инерция в ума ни, коловозът на логиката.

За да НЕ залепиш Х за Y, се изисква допълнителна работа на психиката. Тя обаче е във вихъра на бурята, нали си спомняте? Няма никакъв ресурс за допълнителни усилия и преработки. И така започват самообвиненията:

„Ако не се бяхме скарали, това нямаше да се случи и сега госпожата нямаше да е наказана, съученикът ми нямаше да бъде оплют така и т.н.“

Психически здравите деца над 5 години естествено и неизбежно ще свържат тези събития и ще изпитват вина заради последствията от своите действия. При децата този процес се усилва повече заради несъвършената регулация на емоциите и т. нар. детски егоцентризъм.

(В тази история децата са на 9 години и се намират в залеза на детския егоцентризъм, но все още на несъзнавано, фантазмено равнище властва идеята, че моите желания и действия имат власт да карат другите да действат. С властта върви отговорността, с отговорността – вината.)

Както казах, тези деца имат нужда възрастните хора – директор,  учители, родители от общността и техните собствени родители, да положат усилия да не се влезе във вината. Това се прави по няколко начина, но най-ефективният е като възрастният се изправи пред децата и достойно поеме цялата вина за случилото се.

„Да, така е, вие се карахте, но аз съм възрастен човек и моите действия са моя отговорност. Аз трябваше да постъпя по друг начин. Вие не сте отговорни, че аз сбърках.“ 

Това може да го направи и директорът в присъствието на родителите на децата. Кратко и ясно да заяви, че действията на учителката са нейна отговорност, че възрастните вземат решения как да действат според писани правила и тя не е действала според тях.

За някои това звучи театрално и е факт, че има известна ритуалност в това поведение. Тя е нарочна. Ритуалността е онзи инструмент, чрез който човешките същества поставят нещата на официалните им места. Женим се с ритуали, правим президенти с ритуали, дипломираме се с ритуали, защото ритуалът постановява една необратимост.

Децата, провокирали своя съученик, имат нужда да поставим на място вината необратимо и окончателно далеч от тях.

Третият пласт разглежда децата, принудени да унижат съученика си. Тук ще е сложно и трудно. Възрастните си даваме сметка, че децата от класа също са жертва на насилие. Ние имаме капацитета да разберем какво е психичен стрес и емоционално насилие.

Децата са други хора. Възрастният „вижда онова, което мисли, че е“, детето „мисли онова, което вижда, че е“. Порастването е пътят да разбереш, че не всичко, е каквото изглежда.

На 9 години не си много напреднал в това. Може да знаеш, че опаковката чипс в магазина съдържа 120 грама чипс и много въздух. Той я прави да изглежда голяма. Разбираш, че това те кара да си я купиш вместо по-малката и евтина опаковка със същия грамаж чипс, но, общо взето, нещата спират дотук. За по-абстрактните теми детето не е така уверено и лесно се подвежда по изгледа.

Когато си унизил и плюл друго дете, приведено в напълно безпомощно състояние пред теб, е видно какъв си. Ти си насилник в собствените си очи. Ако имаш колебания дали е насилие онова, което си извършил, то всички възрастни наоколо вече го определиха като отвратително.

И така онова, което помага на жертвата – заклеймяването, шумът, активността на институциите, грижите за пострадалото дете – прави нещата за тази група деца по-трудни. Причината е, че те са засегнати от насилието чрез перверзния механизъм на подмяната.

От професионална гледна точка, работата с тази група деца изисква най-голям майсторлък заради наличието на подмяна на ролите насилник-жертва. На пръв поглед те са насилниците, а трябва да ги накараме да разберат, че психическият стрес, който са преживели, е форма на тормоз. Сложно и хлъзгаво.

Изисква се всяко дете да бъде заведено към определено ниво на разбиране за природата на човешките отношения и в частност - насилието. В момента това ниво му е чуждо за възрастта и установената конструкция на мислене. Безспорно този процес ще ги направи по-зрели след няколко месеца, но сега ще е трудно. Те не се чувстват жертви и не трябва да ги убеждаваме, че са. Какво може да се направи? Изисква се дългосрочна намеса на място на специалист, но понякога не достигат. Ето и минимума:

1. Трябва да снемем вината по подобие на предния пример, но ще трябва и още нещо. За участвалите деца трябва да има един ритуал на прошка, който трябва да се разположи правилно във времето. Нито твърде рано, нито твърде късно. Те трябва да могат да поднесат своите извинения. Това освобождава децата и те се чувстват добре, когато им е простено.

Дали това означава лично да се извинят на детето или на неговите родители, дали това означава да напишат заедно едно извинително писмо, в което, освен „Извинявай“, ще има и кратко пожелание – това е въпрос на избор. Ще е хубаво, ако след месец класът получи писмо с разказ от пострадалото дете как е в новото училище.

Тези техники възстановяват социалния образ на децата пред очите на връстниците. И, както казах, ритуалността е нужна, за да придаде категоричност и необратимост.  

2. Семейството тук има водеща роля. Родителите в класа трябва много ясно да покажат, че случилото се не прави децата им лоши в техните очи и те са толкова обичани и харесвани, колкото и преди. Този път това няма да е един декларативен акт, а по-скоро отношение на „обичам те и се гордея с теб за добрите неща, които правиш“.

3. Нямам никакво съмнение, че децата не са искали да участват в това, предлагам и вие да не се съмнявате. Въпроси от типа „Защо не каза, че си против?“ вменяват вина. Искам да вярвам, че е имало гласни протести и децата не са предварително смазани от властта на възрастните толкова, че да се страхуват да кажат „Госпожо, аз не искам да го правя!“

И все пак, този отказ нищо не решава в психичен план, защото не е зачетен от учителя. Въвлечен в подобен акт на унижение и насилие, субектът има разнопосочни емоции и чувства. Можем да предположим, че детето е ужасено и изплашено, че го карат да прави това. В следващия момент то си дава сметка, че няма избор, че всички правят така и трябва да се подчини. Ура! Отговорността не е само моя.

После се чувства зле, защото осъзнава, че можеше да е на мястото на съученика си – тази мисъл е непоносима. Идва нова мисъл – „Добре че не съм аз!“, радост и облекчение. Аз съм радостен, а върша нещо гадно и неправилно, следователно аз съм лош човек. А щом съм лош, и мен ще ме накажат някой път така... Това е примерен сценарий, но общо взето знаем, че описва динамиката на ужас, облекчение, страх и вина, която изгаря душата на един човек да насилва друг. (В психологията има достатъчно експерименти с възрастни и са анализирани показанията при разследвания на някои подобни престъпления.)

Родителите трябва да знаят, че детето може да повдига тези емоционални теми „ни в клин, ни в ръкав“, точно когато вече всичко е минало. Или напротив, трескаво да говори за това дни наред. Тук всичко зависи от индивидуалните особености на детето. Възрастните трябва да слушат това и да приемат детето да разсъждава на глас. „Не го мисли“ е невъзможно за детето и не е редно да искате това от него. Можете да му благодарите, че е споделило тревогите си с вас. Ако в момента нямате сили да слушате, помолете за отсрочка, но си удръжте обещанието.

Не ги подпитвайте, оставете да ви говорят онова, което искат. Може просто да търсят да чуят, че не са виновни. Вината може да е много тежка, а страхът, че има потенциалната възможност да се окажеш на мястото на заплюваното дете е парализиращ.

Това цели всяко „наказание за назидание“.

И точно тук идва ролята на възрастните, които трябва многократно и категорично да гарантират на детето си право на закрила в бъдеще. Това са посланията, които следва да чуят всички деца в училището, които са косвено засегнати: Какви права имам като дете и кой и как защитава тези права?

4. Що се отнася до децата от училищната общност – тук има много за вършене в дългосрочен план. На момента възрастните трябва да покажат неприемане и разграничаване от действията на своя колега.

В същото време трябва да се изготвят ясни за децата и родителите процедури как системата защитава децата от насилие. Родителите следва да бъдат информирани как училището действа в случай на насилие над дете от учител и от друго дете.

Работа на тези четири нива са минималните изисквания на Алгоритъма за прилагане на механизма за противодействие на тормоза и насилието в институциите в системата на предучилищното и училищното образование. 

За съжаление, тези практики рядко се спазват. Училищните власти често пренебрегват различните нива и действат като линейки на ниво жертва-насилник и поради тази причина проблемите се решават половинчато.

Реално, като родители, можем да направим доста това да не е така. Можем да стимулираме и подпомагаме училището на децата ни в тези дейности, защото структури като Обществен съвет към училището, Училищно настоятелство и подобни ни дават този шанс.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
cross