Вторите деца... Тези чудесни малки хора, които идват на този свят, за да ни покажат още веднъж, че нищо не ни е ясно, дори когато сме вдигнали родителското ниво.
Говорили сме си за тях. Особено забавно е правенето им. Чели сме го в текста "10 сцени из филма "Второ дете". Проследявали сме поведенческите, психологическите и асоциалните промени в майките с второ дете в текста на Ралица Николова.
А сега е време да видим как става така, че ти не искаш второ дете, даже предпочиташ лоботомия пред това да забременееш пак, но ето, че в един момент всичко започва да трепти на честота "ново бебе". Става с помощта на първото, което успява да ти вкара мухата в главата. Или поне така се е случило при Цвети Христанова.
От около 3 години чувам въпроса кога Теодор (синът ми) ще се сдобие с братче средно хиляда пъти на ден. Всеки път отговарям, че трябва първо да ми бъде направена лоботомия, за да се навия. Често срещам жени, които тъкмо родили и вече плануват второто.
И се замислих: аз ли нещо съм сбъркана?
Тео вече е на 3 години, защо не искам и аз второ? Какво кара хората да изберат да имат породени (или много!) деца и защо при мен не работи? Рационално знам всички плюсове и минуси, но това не е ли решение свързано с копнеж на сърцето и душата? Чудя се как ще имам сили, търпение, достатъчно крайници и място в сърцето за още едно дете?
Знам, че е глупав въпрос, тъй като Теодор ме учи всеки ден колко бездънно е майчиното сърце, и всеки път, когато си помисля, че е невъзможно да обичам някого повече, той идва да ме погали или да ми каже, че иска само малко да ме гушне.
И сърцето ми се разширява още малко.
Явно съм идиот.
Е, то не че и Теодор ме улесни, де. Още в корема ми вкара строг режим срещу спането. И е щур – няма какво да се лъжем. Само си се представям как обикаляме да търсим съкровища или да бягаме с колелото: той, аз и колосалният ми корем. И да дойде вечерта, за да си почина, и той да почне по нощите с "МАМА, МАМА, МААМААААА!!!"
Не. Просто не. Не, не.
Но после се започна.
Знаците.
Жуженето в ухото...
Лятото, когато повечето му приятели ги нямаше, тъгата се настани във вечно усмихнатите му очи. Като се чуваше детска глъч от някой двор, той заставаше до вратите да слуша. Мъничък, тъжен, самотен. И ми се разбиваше сърцето. Кучето ни Лина помагаше, но не всеки път.
Приятелите се завърнаха, но тъгата продължи да идва и да си отива. Не след дълго, както си играеше веднъж вкъщи, дойде при мен супер сериозен и ми каза: "Мамо, искам вкъщи да има много деца!".
После заваляха въпросите, защо еди кой си има сестра, а друг - брат. "Вече и Робин си има бебе вкъщи. Мамо, защо?“ След като посетихме въпросното "бебе на Робин", Теодор все по-целенасочен и устремен започна: "Ако имаме бебе вкъщи, аз ще го гушкам, ще ти нося памперсите да ти помагам и ще му мия ръцете. И ще бутам количката. Ще му дам и да спи при мен и ще му нося вода".
Бъдещ търговец... непреклонен и с артилерия аргументи.
След 6-месечната обработка от негова страна се предадох и го попитах: „Добре, ако има бебе вкъщи какво искаш да е - братче или сестричка?“ Тео светна. "Ммм, брат, не, не - сестра. Не. Не знам, само искам да мога да го гушкам и да си играем." Ох, да му се не види. Добър е.
И след това се случи. Сънувах ги. Двама. Толкова реални. Помня всеки детайл от съня. И името ѝ. Отрони се от устните ми като капка утринна роса. Толкова леко сякаш цял живот съм го повтаряла. Събудих се и трябваше да се огледам дали случайно няма бебе до мен. Толкова беше истинска.
Така се започва. Идеята се заражда в мозъка ти, забутана в дълбините на подсъзнанието. Расте и набира сили. Докато не изплува в мислите ти и не заеме място в сънищата ти. Ами сега? Сега ми е спукана работата...
Нека поне да спя един месец първо, ама всяка нощ. Тогава ще го мисля.
