Около бременността и раждането на малките съкровища винаги гравитира едно незначително и мъгляво нещо, наречено баща, което подава одеала, чаши с вода и в повечето случаи се чувства изолирано и стресирано. Някои от представителите на периферния пол обаче се оказват смели - освен че и те са изкарали една пълноценна бременност заедно с жена си, са и готови да споделят някои съкровени мисли, отговаряйки на три прости въпроса:
1. Как се почувствахте след новината, че ще ставате татко?
2. Как преживяхте бременността?
3. Как преживяхте раждането?
Ето и отговорите на осем чудесни и храбри бащи:
Мартин, татко на двумесечната Джозепина, aka. Константина:
1. Първа мисъл - Ебаси якото! Втора, съдейки от опита на моите приятели: Офф, сега ще се почне една смяна на настроения и търсене на неща за ядене, които обикновено не се продават в 3-4 сутринта. Като цяло -извадих каската и наколенките и се подготвих за 8 месеца биене на канче, ама какво да се прави.
2. Нищо от това, за което се подготвях, не се случи, освен че се научих винаги да има в хладилника 20 кремчета. Като цяло - отървах се леко. Бебето смени пола си само 2 пъти. Баткото, като разбра, че ще има брат (впоследствие стана сестра), след една нощ брейнсторминг каза, че трябва да се казва Мартин Панчеревски, Камен Младенов или в краен случай Джозепе. Джозепе си остана, само че сега е Джозепина и всички я знаят така.
3. Най-дългите 2 часа в живота ми, които се усетиха като 48. Все си мислех че секциото трябва да мине за 30-40 мин. После дойде лекарят и каза че имам прекрасна дъщеря. Заведоха ме да я видя, като по пътя още 2 акушерки ми казаха, че имам прекрасно момиченце. Не знам какво очаквах да видя, но като цяло изглеждаше доста неугледно... но си викам - те са про-та и след като казват, че е прекрасна, сигурно е! Впоследствие се оказаха прави.
Боян, татко на Димана, 6 години
1. Почувствах се като натиснал червения ядрен бутон, скрит някъде из Кремъл. И от това изпитах злорадо задоволство. После всичко така или иначе се разви с термоядрена скорост.
2. Бременността е периодът в живота на мъжа, в който той осъзнато и доброволно приема да служи на по-висше, богопомазано същество. Въпрос на личен избор е дали това ще го потиска или ще го кара да се чувства като Джеймс Бонд на специална мисия. Аз избрах второто.
3. Специално изкарах книжка, за да мога да закарам жена си до болницата в сюблимния момент. Бях млад шофьор с нулев опит, каращ максимално ценен "товар". Добре че беше ранна съботна сутрин, та успях да ги закарам без инциденти. След това не помня нищо - нали имаше термоядрен взрив. Блуждаех в полубудна кома между болницата, вкъщи, аптеки и роднини. Предимството беше, че не стъпвах много по земята и придвижването се осъществяваше лесно и бързо, дори без автомобил.
Мартин, баща на Борис, 1 година
1. Получавайки страхотната вест, сякаш някой ме удари с телескопична палка по главата (че сега са модерни). Буквално бях гипс - гипс-фазер! Минаха няколко дни, докато успея да изразя някаква емоция, но със сигурност не стъпвах по земята!
2. Бях абсолютно съпричастен по отношение на дебелеенето - качих няколко килограма, които все още не мога да смъкна, но и семейният живот с дете предразполага към едно непрестанно преяждане с огризки и остатъци под предлог, че не трябва да се изхвърля храна, защото децата в Африка няма какво да ядат. Иначе, по отношение на жена ми, всичко беше чудесно, като изключим смяната на настроенията като мартенско време. Първите четири месеца тя беше като болна от екзотичен стомашен вирус, а след това таман се стабилизира, и трябваше да пътуваме до Австралия. Няколко десетчасови полета със самолет и прекосяването на половината свят с бременна съпруга чувствително засилват усещанията!
3. Определено се чувствах като оголен нерв по време на раждането. Все още помня как седях и чаках на стълбите пред отделението, за да ме повикат, информират или не знам и аз какво! В един момент покрай мен притичаха две акушерки, една от които носеше новородено бебе. Подминавайки ме, тя се обърна и спокойно заяви: "Хм, май това е таткото!", след което влетя вътре. В първия момент бяха като гръмнат - никой татко не очаква случайно да се сблъска с бебето си на стълбите пред отделението! Но определено това е най-щастливият момент в живота ми.
Самуил Петканов, татко на 2-месечния Христо
1. Като Йосиф, научавайки от Дева Мария, че ще става майка - с надеждата истинският баща да не е някой случаен човек от Близкия изток.
2. За разлика от жена ми, която два месеца след раждането си върна нормалното тегло и телесна структура, аз още преживявам бременността.
3. За 20 часа раждане - тя с две упойки, а аз - с две бири. Бебето беше балък и не излезе навреме за една кока- кола дори.
Асен, баща на Кристиан, 6 години
1. Когато разбрах, че ще ставам баща, ми отне точно няколко месеца, за да осъзная, че ще ставам БАЩА. Но аз, по принцип, трудно осъзнавам отговорните работи. Шест години по-късно съм в болнични у дома с дете, сеещо очни зарази.
2. Бременността я преживях в мазето, заедно с двама комшии. Инак, сериозно, бременността премина лесно, а последния един месец се налагаше да служа за стена, патерица или дистанционно. Не се оплаквам - прекрасно беше.
3. Съвсем сериозно - раждането го преживях с кутия цигари, книга и бира. А часовете от 14:30 (когато постъпи) до 21:30 (когато детенце се роди) преминаха изключително бавно. Минутите се търкаляха бавно и мъчително като 76 в задръстване към Бизнес парка. И някъде около 17 ч., когато телефонът ми звънна, аз преждевременно се зарадвах и направо попитах "Колко тежи?", а отсреща чух "Донеси ми вода" :/.
Борис, баща на Благовест, 4 години
1. Шофирах, когато като научих новината, и замалко да катастрофирам. Определено бях щастлив, защото беше желана и очаквана бременност.
2. През първите месеци на бременността започнах да се съмнявам дали съм направил правилния избор за партньор в живота, защото съпругата ми се превърна в коренно различен човек и нямаше угодия. Всичко, което казвах, беше грешно и се тълкуваше по всевъзможни начини, които я караха да стига до крайни истерии. По някое време разбрах, че всичко се дължи на хормонален дисбаланс и започнах да гледам на поведението ѝ по друг начин. Слава Богу, след четвъртия месец нещата горе-долу се нормализираха и започнахме да живеем щастливо. Събирахме се с приятели, готвехме на двора, гледахме да не си даваме много зор и наблягахме на социалния живот.
3. По време на раждането бях в колата пред Майчин дом. Палех цигара от цигара и зверски ме болеше главата. Няколко човека ме посъветваха да не съм в родилното по време на раждането, защото имало голяма вероятност да повлияе негативно на сексуалния ни живот. То така или иначе след раждането имаше доста дълга пауза. Може би заради стреса и недоспиването и двамата нямахме особено желание. Интересен факт е, че след като се роди детето, главоболието моментално спря и ми звъннаха да ми кажат, че мога да го видя за няколко минути. Това беше най-вълнуващият момент в живота ми. Бяхме го чакали с такова нетърпение и най-накрая го държах в ръцете си! Разглеждах го с удивление и веднага констатирах приликата между мен и него. След това последва едно много тежко напиване и осъзнавах, че то ще е последното за мнооооого дълъг период.
Любомир, баща на Христо, 2 години.
1. Почувствах се прекрасно. Жена ми не желаеше да повярва и ме накара да ходя до аптеката за тестове няколко пъти. Изпробвахме всички марки и варианти - РАБОТЯТ!
2. Спокойно. Подготвяхме се заедно за всяко нещо, което ни предстоеше. Мина и доста бавно. Цялата бременност изкарахме в тъпчене с луканка и вино. Затова детето има изразен музикален вкус и не сяда на масата без мезе. На наши близки скоро им се роди дете. Тяхното дете като че ли се появи по-бързо!
3. Жена ми е грижовна, затова проспах раждането. Събуди ме чак накрая. След 20 минути вече бяхме на масата. След 3 дни я видях пак. Изглеждаше си добре. Сега сериозно - жена ми ме беше оставила да си спя, докато дойде време да я карам. Намерила си сайт за мерене на времето между контракциите и просто ме събуди по някое време. Доста бързо се разсъних. Гледах да мисля и да действам рационално. Връщаха ни два пъти от болницата, че не е съвсем готова. А след като видях сина си, просто си отдъхнах и с кума започнахме да... го отбелязваме 🙂
Цветелин, баща на Ивайло, 1 година
1. Никак. Тя тая, втората чертичка, беше толкова бледа, че до последно си мислех, че е „печатна грешка“... После вече, когато гинекологът потвърди, че втората чертичка си има и пи*ка и всичко останало, започнаха да ми се блъскат хиляди мисли в главата, като „трябва да се оженим“, „трябва да купим кошарка, количка, биберони, шишенца“, „трябва да направя място в апартамента (тези просторни 50 кв. м.) за детски кът“, „трябва да се оженим, за Бога“, „мога ли да бутна стената на кухнята и да открадна едни 20-на квадратни метра от хола на комшиите, докато са в командировка“ и разни такива.
2. Всъщност, много добре! Аз от край време си имам коремче, хич не ми личеше и общо взето се чувствах като леко преял със свински джоланчета:) Иначе, Милена беше изключително хрисима, по цял ден лежеше, дъвчеше нещо и гледаше сериали (за да не се тръшне Милена и да се впусне в обяснения как е била активна, как до последно не се е спряла, уточнявам: визирам онзи период, когато вече ходеше като кокошка-носачка и когато вече беше болничен и си седеше у нас). Беше много мила и внимателна и въобще това беше краткият период, в който беше съпруга – мечта! Единственото по-неприятно чувство, което ме изненада беше забраната за пътуване. Нито километър! Ниенте, grounded! А аз много обичам да пътувам... При нас така се случи, че бяхме планирани лятна почивка в Гърция, всичко беше платено, багажа стегнат и деня преди да заминем, Милена получи контракции и за да не се случи нещо лошо на бебето се наложи да се откажем. Значи-иии-и, чувството е като да ти отсекат мъжкото достойнство, точно когато е здраво наточено, а-ха преди да влезе да си върши работата и то след като са те залели с кофа ледена вода. Та така, най-трудния момент от бременността беше този понеделник, в който бях на работа, вместо на почивка. Много държа да подчертая, за да дам добър личен пример: Милена напълня с 15-на килограма по време на бременността, АЗ СЪЩО! Бях солидарен и се тъпчех рамо-до-рамо с нея; като добър съпруг съм длъжен да се боря с несгодите заедно със жена ми! После тя отслабна, аз - не.
3. Ивчо трябваше да се роди на 1-ви. Много се вълнувах. После на 2-ри. Пак се вълнувах... За 3-ти не се вълнувах вече толкова много, просто нямах търпение... След 5-ти вече нямаше значение, да се показва там това дете и да си гледаме работата. Ивчо се роди на 13-ти.... Бащичко. Нямаше ги тия моменти по филмите, дето мъжът кара бясно, докато жена му си лее водите по стелките на семейния Голф или в таксито на някой нещастен бакшиш. Влязохме на собствен ход в АГ-то, ухилени с „Добър ден, ние ше раждаме“, чак дежурната сестра се стресна и се надигна да види дали случайно не се подава главата на бебето нейде там, отдолу. В деня на раждането ми беше наистина напрегнато и когато Милена ми се обади, за да ми каже, почуствах огромно облекчение в стил „Тюю, евала, най-сетне!“. И радост, разбира се, от ония дето не можеш да ги опишеш.
