fbpx
И аз съм човек

Ако прякорът на 2-годишната ти дъщеря е "Моника Терора"... keep calm и си свиркай

7 май 2016

Ива Крумова е тук за да ни разкаже за трудните години на дъщеря си, битките по площадките, разправиите и притеснението да имаш дете - бойна единица. Историята е с чудесен край. Или начало...?

Още преди да се роди, дъщеря ми беше подала множество сигнали, че няма да е спокойно бебе. Коремът ми се местеше в невероятни посоки и сигурно бях една от малкото бъдещи майки, които не броят ритниците на бебето, за да знаят, че е добре, а се чудят дали няма начин да го накарат да спре.

След раждането всичко си продължи по същия начин. Двигателните умения на Моника не ми оставаха и време да се замисля дали се развива правилно - предимно ме изненадваше с енергията и новите неща, които правеше. Риташе и блъскаше във всички посоки, въртеше се като пумпал и не усетих кога започна да лази и проходи. Още преди да проходи обаче, ентусиазираната ѝ майка я запозна с онова забавно място, наречено детска площадка. Така или иначе, детето имаше нужда от движение (може пък да се измори и да поспи повечко после), защо да не е на правилното място? Освен това, аз самата съм прекарала безбройни часове на всякакви площадки в игри, които рядко бяха спокойни. И така, атакувахме пързалките, люлките и другите съоръжения. Дъщеря ми не ме предаде - безстрашно се спускаше по всяка пързалка и не една или две баби ни гледаха критично, както са гледали всяка една от вас, сигурна съм.

Уви, радостта беше за кратко. Внезапно, Моника откри, че до нейните пързалки и катерушки си позволяваха да се приближават и други деца. Това престъпно поведение тя започна да наказва с резки и премерени удари и сръчни издърпвания на нахалниците към земята. Под гнева ѝ  попадаха деца както на нейната възраст, така и такива на 7-8 години. Аз бях започнала да забелязвам такива практики, когато излизах с нея, но си мислех, че е случайност и не се спогажда с определени деца.

Цялостната картина се разкри пред мен един съботен следобед, когато отидохме на поредната площадка и там една майка нервно издърпа детето си. Аз попитах на колко години е и представих отрочето си, но тя бързо сподели, че познава Моника, както повечето хора в квартала, и я нарече с явно утвърдения ѝ прякор: «Моника Терора«. Трябва да си призная, че с баща ѝ се почувствахме доста притеснени и объркани. Как така нашето уж нормално дете се е превърнало в страшилище?

В интерес на истината, повечето познати ни успокояваха, че такива неща се случват и това отминава. Стоически се усмихваха, когато децата им бяха бутани, отмествани и дори понякога удряни. Персоналът в яслата, където ходеше Моника, също смяташе, че е само фаза и подходи с разбиране. И така, запасихме се с търпение и започнахме да пресичаме всякакво агресивно поведение в зародиш. В следващите 2 години неотлъчно бяхме до нея по площадките и повтаряхме до посиняване как е правилно да се държи.

И в един прекрасен момент, без магическа пръчка, хомеопатично чудо или лекарства, нещата се наредиха. Моника порасна и узря за социално приемливото поведение. Вече не я следим като рецидивист от затвор със строг режим и дори на моменти се развеселявам, като я видя как се възмущава на по-малки деца, които си пазят територията по площадките. Ако не друго, поне явно напълно е забравила войнственото си минало. Остава само да се надяваме, че с времето и прякорът ѝ е ще изчезне от спомените на нейните невинни жертви и техните родители.

Стани автор в Майко Мила

В Майко Мила сме отворени за нови гласове, искащи да разкажат своята история. Винаги сме на линия, ако имате желание да ни изпратите текст, с който да се забавляваме или да научим нещо полезно, или да ни споделите нещо важно. Пишете ни на editorial@maikomila.bg.
ИЗПРАТИ НИ МАТЕРИАЛ
Споделете статията
Етикети
made by cog + weband
cross