fbpx
И аз съм човек

Аз, ламята

6 май 2019

Здравейте, именици и именички, здравейте, Гергани, Георгиевци и всякакви други, празнуващи на Гергьовден! Аз се казвам Красимира и нямам нищо общо с вашия празник, освен, може би, едно – че откак се помня съм гладна като змея, който Св. Георги е пробол с копието си.

Вече 40 години живея на тази земя с една-единствена мисъл - как да изям повече въглехидрати, така че да утоля глада в наглед единствения си, а на усещане и вместимост – поне шест стомаха.

Сега много от вас ще кажат – айде, айде, Красимира, какво се правиш на интересна, и ние сме така, то кой не обича да яде, особено по празници!, и вероятно ще сте прави донякъде, защото наистина всички преяждаме по време на празници. Но не както аз преяждам. Мислите си, че и вие сте като мен, но това е защото не сме сядали на една маса, да видите как опустошавам филии с хляб, как в устата ми потъват чинии с пържени картофи, последвани от огромни мекици, натопени в мед.

И преди да сте решили, че просто ви разказвам някакви врели-некипели, чуйте какво е да мислиш наистина нонстоп за това какво си изял, какво искаш да изядеш и какво НЯМА да изядеш, за да не се превърнеш в един огромен, грухтящ глиган, търкалящ се безпомощно по някой склон.

Защото това е болест, едно разстройство на духа и психиката, което те кара да искаш да изядеш света, да го натъпчеш в устата си и да искаш още, макар всичко в теб да крещи, че всеки момент ще се пръснеш и още едно парче шоколад ВЪОБЩЕ НЕ Е ДОБРА ИДЕЯ!!!

Всичко с моята непремерена, даже извратена любов към храната, започна в пубертета, или поне оттогава датират спомените ми. Може би и като малка съм била опустошител на попари и бисквити с мляко, може би малката Красимира е ходела с четирите си зъба и е подяждала чуждите купички ориз с мляко, но няма писмени свидетелства за това.

Във всеки случай, още помня думите на майка ми към педиатърката ни: „Ние вкъщи проблеми с храненето нямаме. Имаме с изхранването!“ и ги приемам като достатъчно доказателство, че нито аз, нито брат ми, сме били от злоядите деца, но някакси цялата тая храна се разпределяше умерено по тялото ми и нищо във външността ми не подсказваше, че мога да изям шестнайсет кренвирша с хляб за вечеря.

В пубертета обаче нещата се развиха осезаемо, аз – също. От нормално детенце, което поглъща бисквити и разрязани на две краища на хляб, натъпкани с масло и чубрица (по класическа бабешка рецепта), се превърнах в доста едра върлина, на която нонстоп ѝ се късаха дънките отвътре заради напращелите ѝ бедра, а веднъж на една спирка дори чух зад гърба си двама мъже да казват:

Eййй, гледай я тая, има задник като гума на ТИР!

Аз по това време бях заета да уча уравнения с две неизвестни, за да вляза в елитна гимназия, където да уча същите тия уравнения, но на чужд език, и затова не знаех как точно изглежда гумата на ТИР, но тъй като съм си досетлива по природа, заподозрях, че ще да е нещо голямо.

Разбира се, стана ми много мъчно за мене си и гумата, която носех под гърба си, и затова започнах да я загръщам с едни дълги пуловери, стигащи ми почти до коленете.

Така, надявах се аз, никой няма да види колко ми е голям задникът и да ми обяснява по спирките ТИР ли съм, багер ли съм, и мога спокойно да прекосявам улиците без да огорчавам естетически взискателните граждани.

За съжаление, не можех да разбера защо съм толкова развита, а и бяха години, в които никой много-много не се интересуваше от това каква храна ядем, предимно защото храна нямаше.

Това бяха времената на поредицата от кризи – Луканови зими, Виденови кризи и всичко помежду им – купони, липса на елементарни продукти в магазините и опашки за сирене и ориз.

Нямаше място за претенции – ядяхме каквото има, а то често беше нещо тестено (огромна палачинка, забъркана и опечена в тава), картофи, царевици, хляб и манджи.

Никой не беше чувал за салата от селъри, рукола и айсберг, или пъстърва на скара, ако ме разбирате.

В 10 клас новините за вегетарианството стигнаха и до мен по неведоми пътища, и аз си казах – eто, това е! Ще спра месото, и всичко ще се подреди. Ще стана като моите фини, кръшни съученички, които носеха дънки 27 номер и ядяха сухи пасти от лавката като невидели, и бяха кльощави, красиви, весели и харесвани от всички.

И спрях месото. То па не че се бяхме спукали да ядем месо вкъщи, но каквото и да имаше на масата, аз го отказвах. И, както се сещате, останаха ми само едните пържени картофи и производните им – картофената салата, задушените картофи, супата от картофи и хилядите филии хляб.

За няколко месеца придобих вид на нещо, което не знаеш откъде започва и къде свършва, изпъпчих се цялата и започнах да обмислям с кое перде е по-добре да се завия – тъмното, за да ме издължава, или светлото, за да ме отваря.

Слава богу, разумът или майка ми, не помня кое от двете, вероятно второто, ме върнаха в правия път, преди да се заклещя в товарния асансьор и започнах да ям отново риба и месо. Малко преди абитуриентския си бал просто спрях да ям за известно време, после поядох малко зеле, после поядох малко череши, после пак спрях да ям, и така завърших училище в сравнително нормален вид.

Нищо обаче не беше нормално в навиците ми, въпреки че все още не го знаех. Минаха години, в които си се търкалях по улици и тротоари, и разнообразявах живота си със спорадични решения да почвам диета. Така спирах да ям за няколко дни, или дори седмици. Що дини, череши, киснат ориз и зеле съм изяла, не искам да си представя!

Още помня заглавията по вестниците, които по това време все още бяха основният източник на такава информация - „Как да свалим 7 килограма за 7 дни“, „Как да свалим 4 килограма до уикенда“, „Как да се отървем от 63547595 килограма за 15 минути“, и аз четях и мечтаех как другия четвъртък вече ще съм друг човек.

И бях друг човек, ама тоя друг човек как ядеше… не е за разправяне.

Някои от вас сигурно ще ме попитат – а спорт? Движение?

Ами един път отидох на фитнес, влязох вътре, видях едни хора, които се си говореха и се оглеждаха, пробвах се да направя нещо и си тръгнах. С това фитнесът остана затворена страница за мен още 10-на години. От време на време ходех на плуване, но от него, някакси, как да ви кажа… ОГЛАДНЯВАХ.

И така, животът ми постепенно започна да се измерва не с броя на вдишванията и издишванията, и прочие тъпотии, а с понеделниците, в които започвах диета, и с четвъртъците, в които спирах разтреперана пред някой магазин, купувах си един плик с вафлички и един буркан Нутела, и изяждах всичко в пълно умопомрачение.

После два-три дни се мразех и си обещавах, че от другия, шестотин и първи понеделник, в който започвам нова диета, вече НАИСТИНА ЗАПОЧВАМ, АКО ЩЕ – ДА ПУКНА!!!.

И така изкарах няколко години.

В един момент започна да ми писва. Исках да си купя рокля и да не приличам на тапицирано канапе в нея. Исках да си покажа коленете и да си сложа тениска, в която, хората като ме видят, да си кажат - еее, какво хубаво, младо момиче, а не - уууу, виж какво хубаво, младо, румено прасе, тръгнало да дири нива с кукуруз!

Записах се на тренировки по тае-бо и тъй като вече от години работех онлайн, с малко ровчене попаднах на форум за ниско-въглехидратно виско-мазнинно хранене.

Леле, какъв прозорец се откри пред очите ми! Започнах да изкарвам часове наред в четене на чужди постове, научих какво са протеини, мазнини и въглехидрати, започнах да експериментирам с други храни, извън тези, с които вече бях свикнала да злоупотребявам. И, за моя изненада и шок, отслабнах. Боже, каква радост, какво неочаквано щастие.

Купих си дънки, започнах да нося потници и тесни тениски, даже май посегнах и към полите. Леле, казах си, край, ето това беше, вече никога нищо не може да ме върне към яденето като разпрана!!

Сложих кръст на въглехидратите, картофът започнах да го пипам само с много дълга пръчка и гледах да не се спъна в зърно ориз на улицата, за да не го изям случайно, ако падна върху него.

Станах царицата на Протеина, халеесито на Мазнините и холестерола. Ядях свински пържоли като откачена и това беконът, маслото и сметаната ми бяха първи приятели.

И изкарах така няколко успешни месеца, само че, животът, както знаем, е пицата, която ни дебне зад ъгъла, докато ние си въобразяваме, че вече обичаме само омлет с пуешка шунка.

И така, един ден, съвършено непредизвикана от нищо, аз седнах и изядох една пица. Или спагети. Или просто един сандвич с хрупкав, бял, печен хляб.

И, както викат перничани, си е*а майката.

О, така лиии??, извряка първият ми стомах, в който изсипах мазната пица, и свирна отривисто на останалите осем да отварят порти.

И оттам се почна – сандвичи, шоколади, сладоледи и паста болонезе. Дори не помня какви точно хранителни продукти съм погълнала, но преобладаваха трансмазнините и въглехидратите, съчетани фантастично под формата на вафла, суха паста или парче торта. А може би и трите.

Това беше моментът, в който разбрах, че нещо с мен не е наред.

В теб, Красимира, казах си, очевидно дреме някакво психическо разстройство под формата на крава с шест стомаха, която иска нонстоп да поглъща пърленки, пържени филии и скалички.

Започнах да се самоизследвам – какво ме кара да ям като разпрана? Защо мога да изкарам два месеца в нормален режим на хранене, и после за три минути да си натъпча две франзели в гърлото?

Не можех да разбера. Периодите на преяждане се отключваха с повод и без повод. Нямаше значение щастлива ли съм или нещастна, уморена ли съм или отпочинала, пътувам ли или си седя вкъщи, тревожна ли съм, изнервена ли съм или нещо друго. В общи линии, установих само една – че единствено когато спя, не ям. Не че не мисля за ядене – просто не ям… Мисля че само аз на тази земя съм се събуждала от кошмари, в които посягам към един гигантски Сникърс или парче торта, и, облята в пот, съм благодаряла на Господ, че не съм го изяла наистина, а само насън!

Продължих с режима си на хранене и след всяко „пропадане“ се връщах към него. Започнах да спортувам сериозно, защото тялото ми започна да се оплаква от мен и липсата ми на двигателна култура – започна да ме боли кръстът и се чувствах като много, много стара бабичка.

Един ден си казах – това не може да продължава. Или се взимаш в ръце, или отиваш да се закопаеш някъде и да се приключва. Свързах се с един от фитнес клубовете, чиито форуми следях онлайн, и, срам – не срам, отидох.

Записах се на тренировки три пъти седмично. Започнах с елементарни неща, които в момента ми се виждат смехотворни, но постепенно започнах да вдигам тежести, кляках с десетки килограми, правех мъртва тяга и какво ли още не. Тялото ми се промени, видимо изглеждах много по-добре.

Епизодите с преяждането обаче си останаха. Мине се, не мине – и изпадах в криза, като най-зле беше около официални празници, лични празници и всякакви подобни поводи – рождени дни, пътувания и прочие.

Постепенно започнах да улавям тези епизоди и да ги управлявам. Не че ги отказах изцяло, но поне започнах да ги предвиждам. Знаех, че идва рождения ми ден или Коледа и си казвах – ще ям и това е. Знам, че това не е правилно, че не е нормално, но това е положението. После влизам отново в ритъм. Правила съм го и преди, ще го направя и сега.

Това продължава и до ден-днешен. Междувременно бременях и родих, като успях да се удържа и по време на бременността дори не качих толкова, колкото се опасявах. Тренирах до 8-я месец, хранех се разумно и замествах въглехидратите с домашни десерти, които бърках с фурми, кокосови стърготини и прочие идиотщини.

След това покрай детето движението беше достатъчно, но кризите ми зачестиха. От недоспиване, нерви, напрежение, около създаването на Майко Мила!, Оле Мале и съчетаването на хиляди задачи и отговорности, се случваше да преяждам по-често, отколкото ми се искаше, а на следващия ден продължавах постарому с обичайния си режим на хранене.

Много ми се иска да завърша този разказ с някакъв хепи енд и да ви кажа, че съм намерила лекарството, което ми е помогнало да забравя за храната като начин за отпускане, но реалността е друга.

Дори докато пиша това, се намирам на маса в хотел, в малко родопско селце, където току-що съм изяла три огромни мекици с домашен мед.

Вкусни ли бяха? АДСКИ.

Можех ли да изям още три? Можех, но, слава Богу, просто свършиха.

Чувствам ли се зле, мразя ли се? Може би малко, но вече съм се научила да влизам и излизам от кризата с яденето по-бързо и неемоционално.

Знам, че цял живот ще ям така. Защото не просто обичам храната, ами изпитвам нездраво желание да я опустоша цялата.

Така и не разбрах хората, които нямат апетит, или които ядат само за да не са гладни. Които забравят да ядат или не ядат, когато са нервни или в депресия.

Да, и аз мога да не ям цял ден, или да ям малко, мога да бъда в режим, да съм стриктна и послушна, и да си правя точен разчет на храната, която ще изям, но това е само защото вече съм се научила (по трудния начин, разбира се), че това е единственият начин да съм в що-годе нормална форма дългосрочно.

В момента, честно казано, съм в най-добрата си форма, в която съм била някога. Тренирам здраво, старая се да ям разумно и да мисля за храната.

Хората, които не ме познават, понякога се изненадват защо съм все на режим и ям по определен начин и с течение на времето разбрах как да им го обяснявам.

Защото аз съм като зависимите към наркотици.

Бихте ли предложили на човек, зависим от наркотици, да се почерпи с малко хероин? Бихте ли му казали – аре, бе, петък е, вземи си един грам, нищо няма да ти стане?

Няма да му кажете така (надявам се).

Ето затова и на хора като мен не трябва да им казвате - „вземи си едно парче торта. Нищо няма да ти стане“

Нищо няма да ви стане НА ВАС.

На мен ще ми отвори третият стомах, и след това парче торта ще последва маратон от торти, сандвичи, пици и бисквити с шоколад.

Така че – видите ли човек, който отказва да си вземе от превъзходния ви кейк, или предпочита да яде печена риба вместо спагети със сметана – опитайте се да го разберете.

Може би и той, горкият, се бори с онзи змей отвътре, който е вечно гладен и ненаял се. Не го увещавайте да яде. Не му тикайте чинията с бисквити пред лицето. Не му викайте - БОЖЕЕЕ, КАКЪВ ХУБАВ, МЕК ХЛЯБ, ТИ СИ ЛУД ДА НЕ ПРОБВАШ!!

Просто го оставете на мира, горкия човек, да си яде там пържолата и салатата.

Днес е Гергьовден. Ще празнувам за вас, именици, и ще се наям едно хубаво, а от утре ще извадя наточеното копие и за пореден път ще пробода тоя змей за няколко седмици напред.

Честит празник и приятен апетит!

Ваша - Ламята Красимира

Красимира Хаджииванова

Съосновател и редакционен директор на Майко Мила

всички статии на автора
Споделете статията
cross