След като се запознахме с трилъра "Китайска капка" на Даниела Димитрова, днес на гости ни е Елена Стоянова - жена като всички нас, която по време на бременността си е мислела, че нищо не може да я събори, камо ли едното неспане! Това, което ѝ се случва, разбира се, няма нищо общо с очакванията ѝ, че веднъж родила, веднага ще се телепортира на денонощни морски партита и вълнуващи забави. Вместо това една сянка обикаля квартала от 1 до 5 през нощта с бебе на ръце в опит да го накара да млъкне ПОНЕ за 5 минути. Забавлявайте се с нейния разказ (който е един от подгласниците в съвместния ни с Pampers конкурса ни "Как оцелях без сън!",) така както ние го направихме - с невъзпитан и гръмогласен смях!
И на мен също няколко ключови реплики от филми и хора са останали в съзнанието ми, докато бях безгрижно бременна. На първо място гинеколожката ми, която редовно повтаряше: „Ти си почивай сега, че СКОРО КАКВО ТЕ ЧАКА....“; на някакви приятели с деца, които от време на време вметваха: „Е, първите няколко месеца са малко тегави...“; както и на Дженифър Анистън от филма за кучето Марли: „Защо никой не те предупреждава КОЛКО е трудно това!!“
Е, колко може пък да е трудно, чудех се аз, въплъщение на Капитан Планета и Дарт Вейдър, оцелял стоически след милиони понеделнишки запои и десетчасови работни дни, прекосил океани, морета и планински масиви, посрещал безпаметни морски изгреви, десетилетия наред издържал на 48-часови уикенд-морски маратони. Та кой ще ме уплаши МЕН с недоспиване, убедена бях аз. Така както и бях убедена, че веднага след като нещото в корема ми се превърне в самостоятелна единица, аз незабавно отново ще започна да се телепортирам по нощни летни парти с XS дрехите си от детския щанд, с безгрижна походка и джин-тоник в ръка, така както е редно и напълно нормално за АВГУСТ.
Няколко месеца по-късно. „Ах, колко е сладък и спокоен, като ХЕРУВИМЧЕ е, дано и вкъщи ви е такъв“, радват се акушерките на нещото- най-сетне превърнало се в самостоятелна единица (КАК точно стана това е процес, предмет на отделен разказ в стил филм на ужасите) „Пфф, какво скучно бебе, няма ли да направи нещо, защо само спи!“, разочаровано недоволства ентусиазираният татко, очевидно неподготвен за предстоящото. Неизвестен брой седмици по-късно.
Май е август, май е нощ, или поне така изглежда, защото е топло, тъмно, и няма никой по улиците в квартала. Единствените движещи се силуети или евентуални наши холограми сме аз, таткото, кучето, и един вързоп-слинг с Херувима вътре. След десетки опити да бъде накаран да млъкне Херувимът, извършени на принципа проба-грешка, сме направили поредното ново откритие, гарантиращо мълчание около ПЕТ минути. А, както знаем, всеки метод, гарантиращ над ЕДНА минута мълчание, се счита за ефективен, и съответно се прилага със свито сърце и полуотворено око.
Та, бродим из квартала с Херувима в слинга, аз очевидно не съм с лятна ефирна рокля от детския щанд, нито с джин-тоник в ръка, нито се телепортирам към поредното лятно парти. Всяка нощ минаваме покрай една и съща къща на улицата, от която се чуват безгрижни наздравици, реге-мотиви и весел хилеж към 4.30 сутринта. „Наспете се бе, ненормалници!“, потресена съм аз, която, ако не беше Херувимът, със сигурност щях да правя същото. Уви, сега единствените ни социални контакти се свеждат до служителите на ТИТАН Чистота София, които срещаме еженощно към 3.30 ч. по неволя.
Все пак, и това лято като всяко друго посрещаме многобройни изгреви, но не на плажа, не на бара, не с ром-кола, а пред входа на блока с надеждата за 20-минутен сън, който с оглед на ситуацията се счита за достатъчен за идните три седмици. Разглобяваме Херувима от слинга с концентрацията на хирург пред животоспасяваща сърдечна трансплантация. Херувимът мълчи около една минута, след което отваря очи, оглежда се наляво и надясно (това е единственото нещо, което евентуално може да прави самостоятелно, и дори то не е като хората), и едва разбрал, че е в хоризонтално положение незалепен за някой от нас, надава неистов писък-повод за поредното включване на всички домакински електроуреди наведнъж, начело със сешоара, епилатора, прахосмукачката и НутриБулетът. Приблизителна успеваемост за мълчащ Херувим-от ТРИ до ПЕТ минути. Strongly recommended.
Друг изпитан метод, постигащ успеваемост на тишина в дома между ПЕТ и СЕДЕМ минути, представлява увиване на Херувима в нещо средно между ХосоМаки с авокадо и дюнер, като в случая Херувимът е съдържимото, тоест авокадото или пълнежа на дюнера. Херувимът се обезоръжава до положение, в което представлява само врякаща главичка, и крайниците му са блокирани в слинг или пелена. В това положение Херувимът забравя за коликите или съответния неизвестен произход на плач и не може да маха с ръце и крака за около ШЕСТ минути. Highly recommended.
По време на дневните ни разходки ние представляваме гореописаните холограми, само че по светло, и една врякаща зелена количка. „Колики, колики“, шепнат минувачите и се отдалечават с бърза крачка на безопасно разстояние, сякаш бягащи от Ебола. Противно на жизнеутвърждаващите ми принципи в ролята на Капитан Планета и изтощена от прилагането на посочените методи, на петата седмица решавам да прибегнем до помощта на наличните баби-ultima ratio, символизиращ крайно падение в света на всемогъщия Дарт Вейдър.
„Добре, де, по колко пъти се буди на нощ?“, пита вещо майка ми с опита на човек, гледал дете за последно преди три десетилетия. Как да й обясня, че Херувимът НЕ се буди по няколко пъти на нощ- той просто не мигва и вряка между 1 и 8! Помощта на бабите в случая се изразява в получаването на облечен, нахранен, подсушен и що-годе благоразположен Херувим, който те извеждат на разходка, съпроводена с позиране с количка в парка на различни пейки.
Веднъж предаден на бабите, Херувимът, разбира се, се усмихва мазно и кротко, окуражаван от възгласите: „Ой на баба, ой на деди“, след което заспива невиждан херувимски сън. Няколко часа по-късно се връща едно врякащо, напикано и гладно чудовище, което по думите на бабите „Спи като ангелче, току що се събуди, много ви е добро детето, КАКВО ИСКАТЕ???“
Не може да не признаем, че е имало и моменти, когато Херувимът действително спи непробудно. Такъв пример отбелязваме в общината, където на месец и половина Херувимът беше заведен, за да бъде фотографиран за задграничен паспорт. Изтощен от поредното си нощно врякане между 1 и 7 през нощта, в 9.30ч. сутринта Херувимът спи мъртвешки сън и изнервя напрегната опашка, която надлежно чака да бъде фотографирана.
„Някои сме на работа!“, потропва с токче начервена и напудрена леличка, готова да блесне пред лентата на общинарката. „Дайте му играчка, обърнете го с главата надолу, блъснете го в стената, пуснете му Моцарт“, дават безценни съвети гражданите от опашката. „Няма как, ТРЯБВА да бъде с отворени очи!“, категорична е леличката зад гишето, отчаяна писукаща с жълто патенце, очевидно оставено там за подобни инциденти. Резултатът от това преживяване е снимка, достойна да бъде поставена до Джокондата.
Такива ми ти работи. Да кажа, че не ме бяха предупредили, ще излъжа. И все пак, ако някой ми беше казал, че животът ми ще стане феерия от бурканчета, шишета и биоморкови, щях да му плисна един джин-тоник и в лицето и да извикам, че съм Капитан Планета и ще върша ГОЛЕМИ неща. Но ако преди за мен въплъщението на Големи неща и Голям живот бяха Индира Ганди и Гагарин, сега, всеки път като видя тричленно семейство с дете над видима възраст 5 години, запазило телесната цялост на всеки един от тримата в семейството, знам, че правят Големи неща. Всеки ден.
